ПЪРВА ГЛАВА – Ти к’во си мислиш бе? Че аз цял живот ще обикалям с т’ва чукче по влаковете и ще проверявам вагони ли? – каза с обида и малко яд в гласа си единият от двамата служители на БДЖ, които бяха на перона. После хвана по-удобно дългата дръжка на чукчето си и нервно чукна по релсите. Почеса гъстата си черна брада и се изплю настрани. Колегата му ревизор-вагони не каза нищо. Вместо това дръпна жадно от цигарата си и я прибра грижливо в шепата си на завет. Провери дали неговото чукче е под мишницата, закопча догоре ципа на работния си гащеризон и пъхна свободната си ръка в джоба на…

Двамата служители на БДЖ се канеха да се приберат поне за малко на топло в служебното помещение отстрани на чакалнята. Там не беше кой знае какво. Миришеше на храна и застояло, но поне беше топло. Щяха да си направят и чай, за да се сгреят преди да продължат работния си ден. Влакът за Варна щеше да потегли всеки момент, когато покрай тях премина жена на средна възраст с разкопчано зелено палто. Личеше си, че тази сутрин беше бързала. Кестенявата ѝ коса, по която вече издайнически личаха посребрени кичури, се развяваше от ледения вятър. Преди да се качи в крайния вагон, до който те стояха и си приказваха, тя погледна отново…

Той вече беше решил. Щеше да отнеме живота си. Осъзна, че ще го направи, но не в деня на катастрофата, когато му се обадиха и му казаха какво се е случило с жена му и сина им. Не беше и в кошмарните седмици след това, когато чувстваше, че сърцето му е разбито на безброй малки парченца, а душата му се превърна в догарящ въглен. Болката му не спираше да бушува в него и да го разяжда отвътре като отрова. Отчаянието му стоеше отстрани, гледаше с насмешка и услужливо ѝ помагаше като риташе безмилостно падналото му по очи желание за живот. Имаше моменти, когато му се струваше, че всичко е един…

Алармата на часовника иззвъня безмилостно, оповестявайки началото на новия работен ден. Беше точно 5.40 ч. Димитрова отвори очи и първото, което видя, беше белеещият се в тъмното таван на малката ѝ спалня. Трябваха ѝ няколко секунди, за да фокусира късогледите си очи. После се взря през запотеното стъкло на прозореца. Навън беше все още тъмно и студено. Стори ѝ се, че е паднала мъгла. Беше една от онези зимни утрини, в които най-доброто, което можеш да направиш, е да си останеш вкъщи и да се радваш на домашния си уют с чаша чай или кафе в ръка. Първата мисъл, която мина през главата ѝ, беше, че днес е понеделник. За…