МЕЧТАТЕЛИ

ПЪРВА ГЛАВА

– Ти к’во си мислиш бе? Че аз цял живот ще обикалям с т’ва чукче по влаковете и ще проверявам вагони ли? – каза с обида и малко яд в гласа си единият от двамата служители на БДЖ, които бяха на перона. После хвана по-удобно дългата дръжка на чукчето си и нервно чукна по релсите. Почеса гъстата си черна брада и се изплю настрани.
Колегата му ревизор-вагони не каза нищо. Вместо това дръпна жадно от цигарата си и я прибра грижливо в шепата си на завет. Провери дали неговото чукче е под мишницата, закопча догоре ципа на работния си гащеризон и пъхна свободната си ръка в джоба на панталона си.
Леденият вятър пронизваше всичко по пътя си и правеше тази зимна сутрин още по-неуютна и неприветлива. Гъсти тъмносиви облаци бяха надвиснали в готовност и чакаха с нетърпение новият ден да се роди, за да се нахвърлят отгоре му, като кредитори върху изпаднал в немилост длъжник.
– Ще изчакам още няколко месеца да мине тая простотия с ковида и изчезвам. – продължи своя монолог младият мъж с брадата. – Вече нищо не ме задържа тук.
– Къде бе? Къде ще ходиш? – включи се най-после в разговора колегата му.
Вместо отговор прозвуча гласът на диспечерката, която обяви по високоговорителите пристигащите и заминаващи влакове в следващия половин час. Като по чудо нямаше закъснения.
Млада жена с малко момиченце минаха покрай тях, теглейки голям куфар на колелца. Момиченцето ги изгледа от глава до пети с интерес и малко след като се разминаха им се оплези закачливо.
Двамата мъже се спогледаха изненадани и се усмихнаха на тази мила сутрешна провокация.
– Решил съм най-после да ида при брат ми. – съобщи с тържествен тон решението си мъжът с брадата. Личеше си колко много часове размисъл, колебание и отчаяние стоят зад тези негови думи.
– Той не беше ли някъде по островите в Гърция? – попита приятелят му.
– Да. На Корфу е. – отговори мъжът с брадата. Замълча за миг, затвори блажено очи и пое дълбоко от студения въздух, примесен сутрешна мъгла и дим, който идваше от комините на съседните къщи.
– Работи в една пицария.
– Стига бе! Пици ли ще правиш? – попита изненадано събеседникът му.
– Не. – отговори веднага мъжът с брадата, което показваше, че всичко е обмислил и имаше готови отговори, които чакаха да бъдат използвани. – Ще разнасям поръчки из целия остров. Правил съм го преди три години, когато му бях на гости за няколко седмици. Обикалях с един мотопед напред-назад. Бръмчах си по цял ден. Сладка работа ти казвам. Падат и бакшиши.
Приятелят му потропваше с крака, за да се стопли, докато слушаше с безразличие.
– Да знаеш само колко е красиво! Казвам ти, брат, ако има Рай, той е тук – на Земята и аз го видях на Корфу. Красиви плажове с бисерен пясък, кристално чиста и прозрачна вода. Маслинените и лимоновите дръвчета са във всяка къща. Всичко е синьо-бяло и спокойно. Зелени борови горички, накацали по хълмовете, се спускат към Йонийско море. Имаш чувството, че са се засилили да се гмурнат в него, за да се поразхладят, но са спрели в последния момент и просто правят сянка. А времето като че ли тече по-бавно там. Вървиш из Стария град и имаш чувството, че си в някой стар италиански филм и ей сега от ъгъла на някоя от тесните улички ще изскочи София Лорен с леген, пълен с пране за простиране.
– Еееее! – възкликна приятелят му и дръпна отново от цигарата си. – Ти си бил голям романтик бе, брат!
Мъжът с брадата само се усмихна и продължи:
– Ще обикалям цял ден с мотопеда и ще разнасям поръчки. Ще работя здраво и ще спестявам. А когато не съм на работа и имам свободно време, ще лежа на пясъка на някой плаж със затворени очи. Ще усещам как ме галят лъчите на слънцето и ще слушам морето. То може да говори. Повярвай ми. Сигурен съм в това.
– Абе ти нещо да не си откачил? – попита го приятелят му, но в гласа му се усетиха нотки на любопитство, което сякаш казваше: “Моля те, не спирай! Продължи да разказваш! Всичко това ми изглежда една голяма измислица, една лъжа. Но тя е толкова красива! Искам още от нея – точно сега, в тази студена сутрин.”
Младият мъж с брадата сякаш чу с душата си този глас и продължи:
– Ще седя вечер на терасата на брат ми. Ще гледам лунната пътека по повърхността на морето и ще усещам как морският вятър нежно ме гали по лицето.
– Мечтай си! – отсече приятелят му. – Поне е безплатно все още. – След това почукна с чукчето си по работните си обувки.
– Що бе? Толкова ли невъзможно ти изглежда? А ти за к’во си мечтаеш? – премина в отбранителна позиция този съвременен Благолаж на служба в БДЖ.
Приятелят му въздъхна и поклати глава:
– За нещо по-лесно. Или поне така си мисля.
– И к’во е то, ако не е тайна? – попита на свой ред Благолажа.
– Не, не е тайна. – отговори събеседникът му. – Искам да направя ремонт на детската стая. Обещал съм на жената, а парите все не стигат. Малката вече и тя ме дрънка постоянно. Абе… само да е живот и здраве! Ще измисля нещо. Ако трябва, заем ще изтеглим. Ще го направя най-накрая.
Тишина се настани между двамата колеги. Всеки от тях се гмурна в дълбините на своя свят. Задържаха дъха си и останаха там колкото може по-дълго преди отново да изплуват на повърхността и да се заемат със задълженията си от поредния работен ден.
Гласът на диспечерката отново прозвуча по високоговорителите и огласи гарата. На същия коловоз, само след две-три минути, пристигаше бърз влак от София за Варна. Локомотивът скоро се показа в далечината. Изсвири предупреждаващо, намали ход и бавно спря. Вратите се отвориха и няколко сънени пътници с уморени лица слязоха. Почти толкова се качиха и бързо се шмугнаха в студените купета с надеждата да подремнат по време на пътуването си.
Една жена на средна възраст, с кестенява коса и зелено зимно яке, изскочи от подлеза и се озова на коловоза. Мина бързо покрай двамата служители на БДЖ и се качи на влака почти в последния момент преди той да потегли.

ВТОРА ГЛАВА

Алармата на часовника иззвъня безмилостно, оповестявайки началото на новия работен ден. Беше точно 5.40 ч. Димитрова отвори очи и първото, което видя, беше белеещият се в тъмното таван на малката ѝ спалня. Трябваха ѝ няколко секунди, за да фокусира късогледите си очи. После се взря през запотеното стъкло на прозореца. Навън беше все още тъмно и студено. Стори ѝ се, че е паднала мъгла. Беше една от онези зимни утрини, в които най-доброто, което можеш да направиш, е да си останеш вкъщи и да се радваш на домашния си уют с чаша чай или кафе в ръка.
Първата мисъл, която мина през главата ѝ, беше, че днес е понеделник. За разлика от повечето хора, които познаваше, тя обичаше този ден от седмицата, в който всичко започваше отначало. Може би причината за това беше, че живееше сама и за нея съботите и неделите представляваха истинско изпитание. Това бяха цели 48 часа самота, с които трябваше някак да се справи. За нейните петдесет и шест години ѝ бяха останали една-две приятелки, но тя не винаги можеше да разчита на тяхната компания, защото всяка от тях имаше свое семейство, пораснали деца и отговорности, които бяха така желани, но непознати за нея. Затова тя търсеше и си намираше различни занимания, с които да запълни празнотата на своите уикенди. Чистеше, подреждаше голямата си библиотека, гледаше телевизия. Обожаваше Павароти и го слушаше с часове. Имаше чувството, че потъва в гласа му, че се губи в него, превръщайки се в атом.
Четеше постоянно и все по-често без да подбира предварително авторите, както правеше навремето, когато беше по-млада. Обичаше Света на книгите. В него се чувстваше на сигурно място, далече от всичко и всички, които биха могли да я наранят по някакъв начин. Живееше с героите от различните романи, с техните радости и тревоги. Страдаше и беше щастлива с тях. Още като ученичка в гимназията вече беше изчела голяма част от руските класици. После опозна Стайнбек, Ремарк, Хемингуей, Шоу, Казандзакис, Напоследък все по-често посягаше към скандинавските автори и мемоарната литература. Обичаше да ѝ подаряват и да подарява книги. Ако зависеше от нея, би въвела тях като разменно средство вместо на парите. Представяше си как влиза в магазина, поръчва си нещо, а магазинерката ѝ подава сметката, на която пише “Сума за плащане: 100 страници от “Анна Каренина”. Тогава, искат или не, хората щяха да се принудят да четат повече.
Всъщност, може би точно тази нейна любов към писаното слово стана причина да избере и професията си. Още тогава реши, че един ден ще работи като учител по литература. Така и се случи и вече повече от две десетилетия преподаваше в едно училище в съседния малък град. Пътуваше всеки ден с влака до работата си по двадесет и пет минути в едната посока, но това не ѝ тежеше. Беше свикнала и използваше това време от деня, за да наблюдава хората.
Като по-млада учителстваше с любов и желание, със страст. Влизаше в класната стая като в храм – с благоговение и почит. След това опитът и рутината започнаха да надделяват. Все още обаче имаше дни, имаше учебни часове, в които тя изпитваше онази неповторима наслада от споделянето на знания и умения с децата, която само педагогиката може да предложи. Изпитваше удовлетворение от добре свършената работа, от това, че е била полезна, че нещата са се случили така, както тя иска. Че е докоснала учениците си до един или друг автор.
Имаше и дни, в които не се получаваше. Магията сякаш изчезваше някъде без да даде обяснения. Тогава тя търсеше вината в себе си. Анализираше пропуските си. Мислеше какво и как да подобри в работата си още следващия учебен ден. Не беше от учителите, които оправдаваха грешките си с учениците си и типичната за новото поколение незаинтересованост към ученето. Не обичаше сравненията от типа “Какво беше едно време, какво е сега в училище”. Въпреки това понякога се изкушаваше да ги използва, за да си обясни това, което се случва около нея. За да намери сили да продължи да обича работата си и самите деца. Твърдо вярваше, че именно с помощта на литературата може да ги възпитава, да ги научи да бъдат добри хора или поне никога да не спират да се опитват.
– Добър човек ли!? – възкликна веднъж колегата ѝ по математика, докато си говореха с нея и чакаха да започне поредния педагогически съвет. – Няма такава професия бе, Димитрова! Вече не се практикува. Не разбираш ли?
– Не, Кирилов! Грешиш! – отвърна му тя тогава. – “Добър човек” е най-важната професия и винаги ще остане такава!
С годините беше осъзнала обаче, че работата на учителя не се измерва с различните таблици, справки, диаграми и статистика, които ежедневно искаха от нея. Знаеше, че резултатите от нейния труд ще излязат наяве много години по-късно, когато някогашните деца от класовете, в които влизаше, се превърнеха в успешни лекари, адвокати, журналисти, предприемачи. Имаше и такива сред тях, които допускаха грешки. Проваляха се. Не успяваха да постигнат много в живота си, но тя ги обичаше по един и същ начин като свои деца, каквито така и не успя да отгледа. Прости се с това свое голямо желание много отдавна, когато загуби вярата си, че ще срещне своя „другар в живота“. Имаше една-две връзки, но нищо не излезе. Както винаги тя обвиняваше себе си. Трябваше да бъде по-смела, по-безразсъдна. А след смъртта на родителите си остана съвсем сама.
Даде си сметка веднъж, че от детските си мечти беше запазила само една – да има свое собствено куче. Обожаваше пуделите. Влюбила се бе в тази порода още като дете, когато заедно с баща си гледаха една петъчна вечер съветска телевизия. Показваха някакъв цирк от Москва с два снежнобели пудела в него, които правеха страхотни номера с няколко топки и обръчи. Обеща си, че един ден ще има такова куче. Беше му измислила и име – щеше да го кръсти Чарли – като кучето, с което Джон Стайнбек беше обиколил САЩ. Представяше си как вече е пенсионер и всяка сутрин и вечер извежда Чарли на разходка, а през деня той се е сгушил в нея на топло и сигурно място, докато тя нежно го гали по гръбчето и между ушите. Определено беше решила, че ще сбъдне тази своя мечта. Стискаше я здраво в ръцете си и се подготвяше, за да я превърне в реалност.
Много рядко излизаше навън през почивните дни. Когато го правеше, обикновено се разхождаше по брега на реката, която минаваше през града. Спомняше си колко често бяха играли тук като деца. Спираше се до голямата, почти половинвековна топола. Спомняше си онази вечер в края на лятото, когато вече беше в последния клас на гимназията и точно тук за пръв път я целуна едно момче, което само след няколко дни щеше да отиде войник. И днес, когато минаваше покрай това място, понякога затваряше очи и ѝ се струваше, че чува песента на щурците и шумоленето на листата в клоните на тополата, поклащани от летният вятър в онази вълшебна вечер с ясно небе, осеяно със звезди.
Напоследък беше открила друга своя страст – рисуването по номера. То я отпускаше и я отвличаше от собствените ѝ мисли. За него ѝ каза колежката ѝ по физика Иванова, която наскоро се беше развела с мъжа си и използваше като терапия боите, четката и платното. Играта с цветовете и багрите ѝ допадаше. Беше нещо като нейната собствена йога за душата, която правеше винаги, когато имаше време и настроение. Караше я да мисли, че създава нещо, че твори, че все пак нещо ще остави след себе си.
Алармата на телефона иззвъня втори път. Тя се пресегна и я изключи. Отметна дебелия юрган и прехвърли единия си крак върху него. Обичаше да се излежава така през почивните дни, но сега нямаше време за това. Стана от леглото и премести прозорчето на календара. Мина през банята и след това си приготви кафе. Изпи го набързо и се облече. Преди да тръгне за работа се спря пред огледалото в коридора. Погледна се с безразличие и среса кестенявата си коса, която беше започнала да побелява. Поклати тъжно глава и се усмихна с примирение. Младостта отдавна си беше отишла от лицето й, оставяйки след себе си само спомени.
Събу чехлите си и ги остави настрани. Погледна ги и помисли, че ще ги намери на същото място довечера – точно там, където ги оставя сега. Облече зеленото си зимно палто и излезе.
Вече минаваше 6.30 ч. Изчака малко повече време на спирката, защото автобусът за гарата тази сутрин се забави. Изплаши се, че може да закъснее и да изпусне влака, но се овладя, а и шофьорът някак успя да навакса изоставането по широкия булевард, по който вече пъплеха първите автомобили.
Оставаха малко повече от десетина минути до тръгването на влака, когато тя си купи билет от касите. Провери дали случайно не е променен коловозът, на който трябваше да отиде, и се насочи натам. Излезе от подлеза. Мина покрай двамата служители на БДЖ, които си говореха, стискайки под мишници своите чукчета и се качи в последния вагон.

ТРЕТА ГЛАВА

Той вече беше решил. Щеше да отнеме живота си. Осъзна, че ще го направи, но не в деня на катастрофата, когато му се обадиха и му казаха какво се е случило с жена му и сина им. Не беше и в кошмарните седмици след това, когато чувстваше, че сърцето му е разбито на безброй малки парченца, а душата му се превърна в догарящ въглен. Болката му не спираше да бушува в него и да го разяжда отвътре като отрова. Отчаянието му стоеше отстрани, гледаше с насмешка и услужливо ѝ помагаше като риташе безмилостно падналото му по очи желание за живот.
Имаше моменти, когато му се струваше, че всичко е един лош сън и ако отвори очи ще види двамата си най-любими хора отново. Жена му отново ще му се обади по телефона, за да му каже, че е забравила да пусне пералнята, да му обясни как да нагласи съответната програма за вълнени дрехи и колко прах за пране да сложи. Синът му отново ще го попита кога най-сетне ще го заведе на мач на любимия им английски футболен отбор “Ливърпул”. Той беше предал тази своя страст и на него. Още от много малък му разказваше за славната история на клуба от Мърсисайд и за своя любим футболист Роби Фаулър.
– Фаулър беше истински рицар на терена. Вече няма такива играчи.
– Как така? – питаше детето.
– Ами така. – отговаряше той. – Роби играеше не с краката си, а с душата си, защото обичаше този клуб и го носеше в сърцето си. Беше честен и доблестен играч, който никога не симулираше. Не като сегашните, които се чудят само как да си изпросят дузпа. Интересува ги само колко стотин хиляди паунда ще получават на седмица и колко последователи ще имат в “Инстаграм”.
– Да, ама Боби Фирмино не е такъв! – възкликваше момчето, което обожаваше бразилската деветка на отбора днес. Това беше неговият герой. Дори, когато с баща си поръчваха фланелката от клубния сайт, доплатиха малко повече, за да сложат надпис с името му (Firmino) на гърба. А когато колетът с нея пристигна от Англия, двамата дълго не можаха да заспят от вълнение и радост.
– Не е, разбира се! – казваше той и поглеждаше учудено сина си. – Боби не е такъв! Как можа изобщо да си го помислиш?
После продължаваше да му разказва за града на “Бийтълс”, който беше успял да посети преди няколко години. За стадион “Анфийлд Роуд” и неописуемото усещане на мига, в който минеш през Портите на Шенкли, над които гордо стои магическото заклинание „You’ll Never Walk Alone”, докоснеш с ръка надписа „This is Anfield” и седнеш на легендарната трибуна “Коп”. Разказваше му за градските музеи, галерии, паметници, за “Кавърн клъб” и “Матю стрийт”. За мътните води на р. Мърси, за „Албърт док“ и за свирепия вятър, който разнася насам-натам сивите английски облаци, за да се покаже поне за малко ниското срамежливо слънце преди да завали отново ситен упорит дъжд.
Момчето го слушаше в захлас с отворена уста, облечено с червената фланелка на отбора и когато той спреше за миг да си поеме дъх, винаги го питаше:
– Кога най-после ще отидем там бе, тате? Кога ще ме заведеш?
– Обещал съм ти, значи ще отидем! – отговаряше той. – Нека само пораснеш още малко. Сега и без друго е много сложно. Виждаш какво става с пандемията.
– Ама ще влезем на мач! Нали? – настояваше детето.
– Трудна работа. – отговаряше той, защото знаеше колко мъчно се намират пропуски. – Но до тогава има време, ще намерим някак два билета. Ако трябва на черно ще ги купим.
Момчето стискаше с вълнение кожената футболна топка, която му бяха подарили за Коледа и се бореше със своето нетърпение и любопитство.
Изведнъж откъм кухнята се чуваше гласът на майка му, която ги викаше с баща му за вечеря, но те продължаваха да си говорят за футбол, въпреки че усещаха с носовете си аромата на нейното руло “Стефани” и дори си преглъщаха лакомо.
– Боби Фирмино и Юрген Клоп веднага в съблекалнята за вечеря! – повтаряше поканата си жена му, надничайки с усмивка и умиление през вратата на детската стая.
Днес всичко това беше само красив избледняващ спомен, който той въртеше постоянно в главата си като лента от стар филм. Събуждаше се облян в студена пот и усещаше как сълзите се стичат по лицето му, набраздено от печал и безизходица. Искаше му се да крещи с цяло гърло, но от устата му излизаше само тих стон на безпомощност и слабост. Боже, колко слаб се чувстваше точно сега, колко чуплив!
Търсеше с поглед жена си на спалнята до себе си. Обичаше да я гледа как спокойно спи, да я целува нежно по косата, да я желае страстно, стискайки я силно в обятията си.
Виждаше на нощното шкафче от нейната страна “Ловецът на хвърчила”. Тя обожаваше Халед Хосейни и неговите книги. Това му напомни как една вечер вкъщи направиха хвърчило, а на другия ден тримата отидоха в градския парк и се опитваха да го вдигнат във въздуха, но вятъра беше много слаб. Тогава синът му го попита:
– Тате, защо хвърчилото не иска да се вдигне?
– Защото няма вятър, Фирмино. – отговори му той. Понякога вместо с името му, го наричаше така. – За всяко хвърчило трябва да има вятър. И с хората е така – за да тръгнат на някъде, за да постигнат нещо, трябва да имат цел и желание. Запомни – цел и желание! Те са като “А” и “Б” в азбуката.
Това беше един от първите житейски уроци, които той му даде. Другият беше, когато момчето си дойде един след училище с двойка по математика и проплака:
– Повече няма да уча по това! Мразя математиката!
Тогава той седна до него и му каза:
– Нали помниш какво е казал Бил Шенкли? – и преди детето да отговори той продължи: – „Ако не ни подкрепяте, когато губим, не ни подкрепяйте и когато печелим!“.
– Но какво общо има това с математиката, тате? – попита синът му. Той го погледна, усмихна се и обясни:
– Никога не трябва да се предаваш. Трябва да вярваш в себе си не само, когато успяваш, но и тогава, когато ти е най-трудно. Никога не трябва да се предаваш! Запомни го! Шенкли е бил мъдър мъж.
С течение на времето мъката му постепенно се превърна в свиреп гняв, който помиташе всичко по пътя си. Стигаше до Стената на безизходицата му и се разбиваше в нея. Впоследствие всичко това се превърна в безразличие и накрая се изроди в това негово решение. Той го взе една сутрин, докато пушеше на терасата и видя как един мъж от съседните блокове изкарва колата си. След това слезе от нея, заключи вратата на гаража и взе розовата ученическа раница на дъщеря си, за да ѝ помогне да се качи тя на задната седалка. Осъзна, че никога няма да направи това – да заведе детето си на училище. Нещото, което до този момент се крепеше на косъм в него, се скъса окончателно. Някой му беше отнел всичко, което имаше и той просто спря да търси смисъла да продължи напред. Точно в този момент реши, че ще се самоубие. Веднага след това почувства странно облекчение. Огромен товар падна от плещите му. Усети се умиротворен, поглеждайки в очите неизбежността. Някакво необичайно спокойствие се настани удобно в изтерзаната му душа.
Продължи обаче да ходи на работа. Дори сутрин идваше преди всички, а вечер си тръгваше последен. Колегите му се успокоиха и помислиха, че това е неговият начин да преживее трагедията. Не посегна и към алкохола. Просто стана безчувствен. Подготвяше се за деня, в който ще изпълни решението си.
Една студена зимна сутрин реши, че моментът е настъпил. Качи се на първия влак за родния си град. Искаше да го направи там – край морето. Влезе и седна в единственото празно купе на последния вагон. Надяваше се, че по време на дългото пътуване ще събере за последно цялата останала му смелост и ще бъде готов да действа, когато стигне.
Час по-късно влакът спря на една голяма гара. През прозореца той видя двама служители на БДЖ, които стискаха чукчета под мишниците си, а единият пушеше. Вгледа се в лицето на по-младия от тях, защото му се стори познат, но забеляза, че мъжът е с брада и разбра, че се е заблудил.
Минути преди влакът да потегли една жена, попрехвърлила петдесетте, с кестенява коса и зелено зимно палто, отвори вратата на купето му. Поздрави го и седна на седалката срещу него.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Двамата служители на БДЖ се канеха да се приберат поне за малко на топло в служебното помещение отстрани на чакалнята. Там не беше кой знае какво. Миришеше на храна и застояло, но поне беше топло. Щяха да си направят и чай, за да се сгреят преди да продължат работния си ден.
Влакът за Варна щеше да потегли всеки момент, когато покрай тях премина жена на средна възраст с разкопчано зелено палто. Личеше си, че тази сутрин беше бързала. Кестенявата ѝ коса, по която вече издайнически личаха посребрени кичури, се развяваше от ледения вятър. Преди да се качи в крайния вагон, до който те стояха и си приказваха, тя погледна отново табелата, за да се увери, че не е сбъркала. После енергично се присегна и се качи в последното купе, през прозореца на което ги гледаше с празен поглед мъж около тридесетте, който обаче изглеждаше поне с двадесет години по-стар.
Нещо падна от джоба на жената, но тя така и не разбра, улисана в надпреварата с времето.
– Виж бе. – каза по-младият от двамата ревизор-вагони с брадата. – Тая жена си изпусна нещо.
Направи две-три крачки и видя на перона класьор за документи от изкуствена кожа с изтъркан златен надпис BG. Вдигна го и го отвори. От вътре надничаше лична карта, банкова дебитна карта и петдесет лева, сгънати на четири. Младият мъж веднага направи знак на кондуктора, който се канеше да даде сигнал за тръгване към машиниста. Качи се във вагона и влезе в купето, което беше почти до самата врата за слизане.
– Госпожа, такова…ъъъ…изпуснахте си документите. – каза той и подаде класьора на Димитрова. Жената го погледна изненадано. Миг по-късно смущението ѝ отстъпи място на признателността ѝ. Тя благодари на служителя на БДЖ няколко пъти и се просълзи. Това го накара да се почувства неловко и той побърза да слезе засрамен. После кондукторът даде сигнал и влакът потегли.
– Значи все пак и въпреки всичко има добри хора! – възкликна наум Димитрова без да осъзнава, че изрича и на глас тези думи. Евентуалната загуба на петдесетте лева, които тя беше приготвила, за да плати членския внос в учителския синдикат за няколко месеца, щеше да е по-малкият проблем. По-сложно щеше да стане, ако беше изгубила личната си карта и дебитната карта, с която получаваше заплатата си от банката. Изпадна в ужас само като си представи. Тичане по гишета, разправии, бюрокрация. Пълен кошмар.
Почувства се така сякаш след много години упорит труд беше изкачила върха на планината на своето педагогическо майсторство, защото току-що бе получила потвърждение, че никога не трябва да губи вярата си в хората. Че трябва, че е длъжна, да продължи да се опитва да ги възпитава в същото в своите часове. Може би така се е почувствал Вилхелм Рьонтген, когато е открил електромагнитните лъчи и доказал, че е прав.
Лицето ѝ се озари от човеколюбие, а сърцето ѝ преливаше от умиление и хуманизъм. Искаше ѝ се да извърши някакъв огромен подвиг в името на човечеството, някаква голяма добрина, за да предаде нататък тази, която беше получила преди малко. Вярваше в това и от години го правеше. Спомни си, че дори вчера стори същото. Даде едно левче на първия бездомник, когото видя, защото час по-рано някой беше забравил да си вземе рестото от уличната кафемашина, от която тя си пусна дълго кафе със сметана.
Идеше ѝ да се покаже през прозореца на купето и да изкрещи срещу вятъра:
– Вярвам в доброто у хората и ги обичам! Чувате ли ме?!
Вместо това се усмихна широко на своя спътник и проговори:
– Каква чудесна сутрин! Не мислите ли?
Веднага, след като го каза, Димитрова съжали и се почувства изненадана от самата себе си. Не беше характерно за нея да е толкова смела и общителна с непознати хора, още повече с мъж. Той я погледна с празен поглед, направи опит да се усмихне и вяло каза:
– Да, може би.
Димитрова се вгледа по-внимателно в него. Забеляза, че небръснатото му лицето е посърнало, а под кафевите му тъжни очи има големи тъмни кръгове. Личеше си, че някаква голяма беда е преминала като валяк през душата му и е прегазила всичко по пътя си. Дрехите му бяха измачкани, а туристическите обувки, с които беше обут, не бяха почиствани кой знае от кога.
– Добре ли сте? – попита тя.
Мъжът се помъчи да отговори, но вместо това преглътна трудно малко парче от болката, която таеше у себе си. Събра все пак сили и промълви:
– Реших, че днес всичко ще свърши.
Тя го погледна въпросително, а той изведнъж, за две-три минути, ѝ разказа всичко, което го беше сполетяло. Всичко, което нямаше намерение да преживее, защото се беше предал. Може би точно, защото не познаваше тази жена му беше по-лесно да сподели с нея. Може би по този начин искаше да смъкне от плещите си част от огромната отговорност на своето страшно решение, което така и не изрече на глас пред нея, но тя разбра всичко.
Очите ѝ се наляха със сълзи, но се овладя.
Само усети как настръхва. Сякаш беше попаднала в някаква странна ледена прегръдка, която я стискаше все по-силно и по-силно. Искаше да каже нещо, но не можеше.
– Вие…Вие трябва… – започна Димитрова и спря. Мълчанието заключи устните ѝ. Чудеше се какво да каже на този човек, който беше готов да се откаже от най-ценното и единствено нещо, което беше получил даром – живота си.
Видя как плахото зимно слънце огрява мръсния прозорец на купето. Беше като някакво странно предзнаменование, като знак, даден свише. Димитрова се опомни. Самообладанието ѝ, което до този момент се разхождаше някъде навън по коридора, се върна обратно при нея. Само след няколко минути тя трябваше да слезе, защото наближаваше нейната гара. Трябваше да направи нещо. Да вземе някакво решение. Но какво?
В този момент вратата на купето се отвори. Първото, което двамата пътници видяха, беше големият корем на кондуктора – нисък червендалест шишко, който все още не се беше събудил напълно, а от джоба му стърчеше кроасан с шоколад. Явно не беше успял и да закуси.
– Карти и билети за проверка! – обяви той целта на своето посещение. Мъжът го погледна с безразличие, извади билета си и му го подаде.
Кондукторът го провери и каза:
– Вие сте последна гара. Можете спокойно да подремнете няколко часа, докато стигнем морето.
След това се обърна към Димитрова. Тя се засуети за миг, но извади класьора от изкуствена кожа с надпис BG, който преди малко почти беше загубила. Отвори го и с два пръста измъкна сгънатата на четири банкнота от петдесет лева.
– Моля Ви, – каза тя на кондуктора – искам да доплатя билет до Варна.
Шишкото извади кочан хартиени квитанции с индиго и пластмасов прозрачен химикал с мастило, което беше почти накрая на силите си. Написа билета и ѝ го връчи. Взе петдесетте лева, върна ресто и пожела „Приятно пътуване!“. Обърна се и излезе без да затвори вратата на купето.
Димитрова се пресегна и дръпна докрая плъзгащата се врата, която малко заяждаше. Извади телефона си и набра номера на заместник-директорката в нейното училище. Последва сигнал “Свободно”, а след него още един. На третия път някой вдигна и се чу женски глас:
– Димитрова, здравей! Добро утро! Какво има? Всичко наред ли е?
– Здравей, Ленче! – отговори Димитрова. – Добре съм. Всичко е наред. Просто днес и утре трябва да отсъствам.
– Малко късно ми се обаждаш. – възнегодува заместник-директорката. Помисли малко и добави – Хубаво де. Ще видя кой ще те замести днес, пък за утре ще му мислим.
– Съжалявам, Ленче! – оправда се Димитрова. – Налага се. Като се видим, ще ти обясня. Пък вие вижте там, направете с Мими каквото е необходимо. Пуснете ми два дни неплатен. Благодаря ти! Дочуване!
Мъжът я гледаше смаян. В погледа му сега се четеше любопитство. Може би си мислеше, че жената срещу него не е с всичкия си.
Тя също си го помисли, но му се усмихна и заяви бодро:
– Сетих се, че имам състудентка във Вашия град. Не сме се виждали от университета. А и никога не съм виждала морето през зимата. Трябва да поправя този пропуск.
След това свали зеленото си зимно палто, окачи го внимателно на закачалката над главата си и се настани удобно на седалката срещу спътника си. Очакваха ги няколко часа път заедно.

К Р А Й