
ТОПКАТА
Говорим си с шестокласниците за османското завладяване на Балканите през XIV в., гражданската война във Византия (1341 – 1347) и управлението на цар Иван Александър в България (1331 – 1371). Изведнъж нещо пада от първите чинове и се търкулва към мен. Поглеждам в краката си – самоделна топка, направена от хартия и облепена с тиксо. В първия момент, инстинктивно, понечвам да я ритна като в доброто старо време, когато играех защитник в квартала. После се навеждам и я вземам без да кажа нищо. След часа ме настига малка делегация. Спират ме и главният преговарящ ме пита с чувство на вина в гласа и умоляващ поглед:
– Може ли да ни върнете топката?
Някак изведнъж се усещам готов за преговори:
– Ако ми отговорите на един въпрос. Искам да разбера дали сте внимавали преди малко. – поставям на масата за преговори своето условие.
Членовете на делегацията преговарящи се споглеждат и отговарят в хор:
– Става.
Бързам за следващия час и нямам време. Затова питам:
– Кой балкански народ пада последен под властта на османците?
Главният преговарящ се усмихва самодоволно като играч в „Стани богат“, на когото се е паднал лесен въпрос за 10 000 лв.
– Албанците на Скендербег. – отговаря веднага.
Доволен съм. Връщам им топката и си продължавам.
– Ще ни изтропате ли на класната? – е последният въпрос, който ми задават, подтичвайки след мен като телевизионни репортери. Отговарям:
– Ще си помисля. Не обещавам нищо.
В Голямото междучасие ги виждам отново. Играят на някаква своя игра. Тичат, гонят главния преговарящ от преди малко, който с едната си ръка стиска малката хартиена топка, а с другата парче пица.
Щастливи са, аз също.

