“Тортила Флет“ (1935) Джон Стайнбек

Когато бях дете (аз още съм си), майка ми ми купуваше сладолед. Още помня продавачът – мургав чичко с побеляла коса и тънки мустаци, облечен в бяло работно сако. Усмихнат до ушите добряк, подпрян на своята количка, когото всички малчугани обичахме, защото винаги ни слагаше малко повече от леденото лакомство. Сякаш му доставяше наслада да вижда радостта, примесена с тиха благодарност, в детските ни очи.
Щом получех мечтаната вафлена фунийка сметанов сладолед започвах истинска борба със себе си. Опитвах се, колкото мога, да ям бавно, за да се насладя на всяка хапка или близване за по-дълго време. После изведнъж някак забравях това хедонистично правило и сладоледът ми изчезваше за миг.
След години осъзнах, че имам същия проблем с книгите. Особено с тези, които докосват душата ми. Подслаждам, подслаждам и изведнъж…
Така се случи и преди месеци, когато започнах своята лична читателска мисия „Препрочитам Джон Стайнбек“. Забелязвам го с всяка следваща книга на най-великият, за мен, разказвач.
С „Тортила Флет“ всичко се повтори по познатия алгоритъм.
Сега, когато я прочетох за втори път, имам усещането, че това е една от книгите му, които той пише с най-голяма симпатия към своите герои и онази негова всепобеждаваща стайнбековска любов към хората. Един истински наръчник по алтруизъм и другарство от най-висока проба.
Чудя се дали е случайно, че я завърших точно днес – на Международния ден на приятелството. Едва ли?
Питам се също дали днес, във времето, в което живеем, едно такова приятелство е възможно да оцелее, да го има. Посягам отново към удобното „Едва ли?“, но се спирам, заслушан в нежния глас на г-жа Надеждата, който се носи от хълма над Монтерей с яркосиния залив отдолу и високата борова гора отзад. Там, където Дани и неговите приятели живяха заедно така, както вярваха, че е правилно, за да останат верни на себе си и на онова, което ги свързва.