ИСТОРИИ ОТ КРЪГЛАТА МАСА - Блогът на Илия Михайлов

Първа глава

Тази сутрин Колев се събуди доста рано. Стана от леглото без да се излежава. Погледна през прозореца и видя, че уличната лампа все още не беше угаснала. Обу си чехлите и отиде до банята. Изми лицето и зъбите си, а след това мина през кухнята, за да си направи едно кафе. Взе го заедно с цигарите и запалката си и излезе на терасата. Като за начало на лятото все още беше относително прохладно и той усети как леко настръхва от сутрешния вятър, който се шмугна някъде в клоните на дърветата от кварталния парк.
Колев потърси с ръка стария метален пепелник, докато гледаше как мъжете от общинската фирма за чистота изхвърлят съдържанието на казаните в камиона-контейнер. Скоро, след като те си тръгнаха, се появиха и първите слънчеви лъчи. Развиделяваше се. Той дръпна с наслада от цигарата си и отпи кафе от малката порцеланова чашка, която беше оцеляла от някакъв сватбен сервиз.
Беше забелязал, че напоследък му се случва все по-често да се буди преди това чудо на природата – раждането на новия ден.
„Остарявам. – помисли си Колев – Това е сигурно.“
Помнеше как покойния му баща, който работеше дълги години като технолог в бирената фабрика накрая на града, след като се пенсионира често ставаше в ранни зори и отиваше пеш до там.
– Бай Михале, накъде толкова рано? – закачаха го мъжете, които се прибираха от нощната смяна, бутайки големите си велосипеди с рамки.
– Отивам – отговаряше им той – да се поразходя малко.
– Ти нали се пенсионира, бе човек? – отново го питаха те.
– Абе, пенсионирах се аз, ама нещо все нататък ме тегли. – отговаряше отново старецът, когото сякаш бяха заловили на местопрестъплението .
По уморените и небръснати лица на мъжете се прокрадваха недоумение и насмешка.
– Веднъж да се пенсионирам и аз – казваше някой от тях. – По цял ден ще лежа и ще спя. Това, дето ти го правиш сега, бай Михале, ще ме прощаваш, ама е пълна глупост.
Старецът примигваше от неудобство с мътните си очи и отговаряше:
– Глупост е сигурно. Глупостта и мъката все по хората ходят. Нали знаете?
– Тогава защо не си вкъщи при жената и сина, а си хукнал при бирата? – подхвърляше някой от работниците.
– Ще ѝ бае да втаса по-добре. – подхвърляше друг шегобиец и всички избухваха в смях.
Бай Михал се усмихваше добродушно без да се обиди и в плешивата му глава нахлуваха скъпи нему спомени от работата и професионалните му успехи.
– Обичам сутрин на хмел да ми мирише, бе момчета. – отговаряше той засрамено, очаквайки да му се изсмеят отново в лицето. – Двадесет и седем години стаж са това. Не е една, не са две. Носът ми е свикнал с тоя аромат.
Те го поглеждаха без да кажат нищо, а той довършваше мисълта си:
– А с вас като се смеся, дето се връщате или отивате на работа, някак по-леко ми става на душата. Отново жив се чувствам.
Колев въздъхна някак тежко и опипа с ръка стария кожен колан на кръста си, който пазеше от баща си.
Спомни си ненадейно и за дъщеря си Ема, която когато беше малка често ставаше най-рано от всички, нахълтваше в стаята на родителите си и ги събуждаше и двамата. Когато веднъж Колев я взе в прегръдките си и я попита защо го прави, без да се замисля, детето отговори:
– Искам първа да видя слънцето, тате.
Такава си беше Ема – умница от малка. После някак неусетно порасна и стана самостоятелна. Премести се в София и започна работа като стюардеса в една от нискотарифните авиокомпании. Водеше интензивен живот и родителите ѝ я виждаха все по-рядко, но Колев не спираше да мисли за нея, защото му липсваше все по-често и по-силно.
– Ти си на татко момичето. – обичаше той да ѝ повтаря дори и сега, когато тя се обаждаше на него или на жена му.
Алармата на телефона иззвъня и изтръгна Колев от топлата прегръдка на мислите му. Беше забравил да я изключи, когато стана. Хапна набързо някакъв сандвич и поогледа хладилника, където още вчера следобед г-жа Колева му беше оставила за претопляне няколко гозби. А след това беше заминала за няколко дни за съседния по-малък град, където живееше сестра ѝ.
Заедно с храната, жена му му беше връчила и списък със задачи, които очакваше той да изпълни. Трябваше да занесе килимите, които стояха завити на руло в коридора, за пране в близката автомивка. Да свали празни буркани от таванското помещение и да ги измие добре, защото щяха да правят компот от череши. Както и да поправи душа в банята, който от известно време създаваше проблеми. Все важни и отговорни дейности, които търпеливо чакаха Колев за своето изпълнение. Той пък беше наясно, че ще му се наложи да докладва пред г-жа Колева за свършената работа, когато му позвъни в следващите дни, за да провери дали всичко се развива според плана ѝ. Тя беше от онези жени, които обичаха да контролират нещата и рядко допускат импровизации, непредвидени обстоятелства и изненади.
По образование Колев беше счетоводител, но от няколко години държеше малко павилионче точно до гарата. Продаваше минерална вода, безалкохолни напитки, кафе, сладолед, бира, цигари, вафли и какво ли още не, от което се нуждаеха хората, тръгнали на път с БДЖ. Имаше дни, в които търговията вървеше добре и оборотът му ставаше трицифрена сума. Но те се редуваха с не чак толкова успешни за малкия му бизнес времена. Тогава той сядаше на кръглата зелена пластмасова маса, която изваждаше всяка сутрин пред павилиончето, и гледаше преминаващите напред-назад пътници. Някои от тях бързаха устремени да хванат влака, който гонеха. Други седяха в чакалнята и отегчено чакаха своя, който идваше отнякъде или закъсняваше за някъде. Малко са местата, като железопътните гари, на които човешкото търпение и нетърпение се срещаха по разписание и се разминаваха толкова често всеки ден.
Компания на Колев правеше един стар, добре охранен уличен котарак, за когото той се грижеше от известно време. Котаракът имаше красива оранжева козина, която доста позаглади напоследък, и дълги мустаци, с които си придаваше важност и използваше като средство за примамка на всички женски котки наоколо. Малък проблем за неотразимия му чар бе загубата на едното му око. Най-вероятно тази злополука беше резултат от поредния котешки дуел за сърцето на някоя разгонена себеподобна дама или беше пострадал, защитавайки територията си. Този малък негов недъг стана и причината Колев да го кръсти Пирата.
Много бързо двамата станаха неразделни и прекарваха дълги часове заедно около кръглата зелена пластмасова маса. Когато понякога Пирата изчезваше от време на време по свои дела Колев започваше да се тревожи. Търсеше го наоколо и му купуваше от най-скъпата котешка храна. В края на краищата едноокият котарак винаги се появяше изневиделица отнякъде с изражение, което излъчваше лека досада и тържествена незаинтересованост, които поставяше пред себе си като визитна картичка. После, някак по съвсем естествен начин, Пирата правеше компромис със себе си и принципите си да бъде недостъпен и горд, и удостояваше с височайшсшето си внимание кутийката със скъпа котешка храна, която го чакаше под кръглата зелена пластмасова маса. Колев обичаше този момент и искрено се радваше, когато старият едноок самец заровеше муцунка във вкусните късчета месо и сос. Това го правеше щастлив и доволен не по-малко от самия Пират, който обикновено примлясваше с наслада след вкусното угощение и се отдаваше на блажена дрямка и храносмилане.
След като закуси, Колев се облече и излезе навън. Зави покрай тото пункта и се отправи към гарата. Чакаше го поредния му работен ден.

Втора глава

Кака Ленче беше пенсионирана учителка по география с над тридесет години стаж в няколко градски училища. Обичаше професията и науката си и с удоволствие пак би се върнала в клас, за да пътешества по света с карта и атлас, но както самата деликатно се изразяваше, когато станеше дума за това:
„Децата днес станаха малко по-различни от преди“. Вместо това вече няколко години продаваше вестници на една малка сергия точно до входа чакалнята на гарата. Мъжът ѝ, бай Минко, беше инвалид. По цял ден се въртеше из семейния им панелен апартамент с количката си и си намираше най-различни занимания. Ще прегледа и ще стегне щипките за простиране, ще завинти по-стабилно болта на някоя маса или стол или в краен случай ще ремонтира за пореден път старата шевна машина „Singer“, която жена му беше наследила от майка си. А когато му омръзнеше, дремеше пред телевизора с дистанционното управление в скута си или се караше с политиците, които виждаше по новинарските емисии на различните телевизии.
През летните месеци сутрин, преди да тръгне на работа, кака Ленче го извеждаше за няколко минути на малката им тераса да подиша въздух и да се порадва на ранобудното слънце. Същият ритуал се повтаряше и вечерите, когато тя привършваше с готвенето за другия ден, измиването на съдовете и пускането на пералнята. Това бяха любимите часове и на двамата.
Кака Ленче имаше на терасата едно малко дървено столче, останало като спомен от детството на сина им. Сядаше на него и заедно се любуваха на красивия залез, който нежно се спускаше върху полегатите планински склонове отсреща. Спомняха си най-различни случки от своите екскурзионни летувания из Родопите, Рила и Пирин, и за младостта им, която отдавна се беше превърнала в лабиринт от спомени.
Друг път двамата гледаха парка срещу тях и децата, които играеха футбол там.
– Храстите вече са за подрязване и тревата трябва да се окоси. – мърмореше под носа си бай Минко.
– Хайде, хайде. – срязваше го жена му. – Все ти ще я оправяш тази държава. Има кой да мисли за това. Гледай си старините.
– Онова кошче за боклук до голямата бреза отдавна е за смяна. – продължаваше старецът сякаш без да чува жена си. Тя го поглеждаше нежно и му запушваше устата с шепата си. После го перваше леко по плешивото теме и хващаше ръката му в своята. Обичаше да усеща как дланите им са една в друга, отпуснати върху металния парапет на терасата, който бавно изстиваше, нагрян през деня от слънчевите лъчи. Чувстваше някаква умиротворяваща сигурност, някаква странна увереност и необяснимо спокойствие.
Синът им, Мишо, от доста години живееше и работеше в Испания. Благодарение на парите, които той им изпращаше всеки месец, и винаги когато се наложи, двамата старци живееха относително спокойно. Това обаче не беше достатъчно да запълни липсата му, още повече че не се беше прибирал в България последните две-три години.
Звъняха му по Вайбър всеки ден и говореха с него, когато той имаше повече време за тях.
– Как да си дойда, мамо? – често възкликваше Мишо, когато майка му го питаше кога ще се прибере вкъщи макар и за малко. – Пак има ковид, а и тук трябва да съм на линия, ако се обадят от работата. Вие се дръжте един за друг. Няма да е все така. Ще мине и това. Ако имате нужда от нещо, само ми се обадете или ми пишете. И този път да се ваксинирате, поне татко!
Кака Ленче преглъщаше някак сълзите си, за да не тревожи сина си и мъжа си. Чудеше сама на себе си и на своя женски стоицизъм, който винаги, когато ѝ потрябваше, се появяваше изневиделица отнякъде. Беше убедена, че ако някой някога реши да измерва човешкото самообладание, то той задължително трябва да използва като мерна единица „една женска сила“.
„Жените сме силния пол. Това е положението. Трябва да се стегнеш!“ – казваше си наум тя.
После, когато останеше насаме със себе си, пускаше сълзите си тихо да се стичат на воля по лицето ѝ, набраздено от грижи и тревоги. Олекваше ѝ на душата и се прибираше в спалнята, където бай Минко отдавна спеше, прегърнал една малка стара плюшена възглавница, която беше оцеляла от чеиза на жена му. Тя го завиваше през кръста и тихо лягаше до него. Преди да заспи казваше малка молитва, адресирана до Св. Богородица и всички светии, и също се предаваше в обятията на съня си.
Всяка сутрин кака Ленче излизаше от вкъщи около 7.30 ч. и половин час по-късно малката ѝ сергия, отрупана с вестници, списания и кръстословици, вече очакваше първите си ранобудни клиенти, които пътуваха за работа с влака за съседния по-голям град.
Винаги, когато имаше възможност, възрастната жена носеше от вкъщи останала храна, която даваше на Пирата – котаракът от павилиончето на Колев срещу нея.
Днес му беше донесла останките от скумрията, с която бяха вечеряли снощи с бай Минко. Чудесна норвежка скумрия, която тя купуваше от магазина за риба до пазара.
– Како Ленче, добро утро! – поздрави Колев, който се зададе от ъгъла.
– Добро утро, Колев! – отвърна бодро тя, докато той отключваше металната врата на павилиончето си.
– Пак го глезиш този „уличник“. – каза отново Колев, сочейки с глава към Пирата. Вместо да отговори, котаракът го погледна незаинтересовано и продължи сутрешното си угощение.
– И той душа носи. – отвърна кака Ленче. – Нека се подсили малко.
– Той ли?! Хм! – каза с нежно заплашителен глас Колев, докато изваждаше зелената кръгла пластмасова маса и трите стола около нея. – Виж го на какво е заприличал. Все едно е глътнал футболна топка.
Пирата отново го погледна безучастно без да обръща внимание на тази гнусна инсинуация и неучтив удар под кръста и продължи с останките от скумрията.
– Искаш ли едно кафе, како Ленче? – попита Колев и пусна кафе машината да загрее.
– Пих едно сутринта. – отговори жената. – Благодаря ти, Колев! Може би малко по-късно.
Той направи за себе си дълго кафе в малка картонена чашка и седна с цигара и пепелник в скута, загледан в короната на стария чинар, който гордо стоеше наблизо вече повече от половин век.
„Бързият влак за София ще пристигне на трети коловоз.“ – обяви отегчен женски глас по високоговорителите в чакалнята на гарата. Насъбралото се в нея множество се разбърза. Минути по-късно пътниците вече се бяха качили и влакът продължи по пътя си към столицата на републиката – пресечна точка на толкова много съдби, мечти и провали.
– Колев, ще дойда и аз при теб за малко. – каза как Ленче. – Варненският е чак след половин час.
Без да каже нищо Колев придърпа най-близкия до него стол, който беше заседнал в една малка дупка между счупените плочки, за да може жената да седне. Тя се настани удобно и погледна с умиление към Пирата, който беше приключил с угощението си и гледаше с онзи подкупващ поглед, пълен с неподправена невинност и висока проба благоприличие.
– Варненският влак, казваш – промълви замислено Колев.
– Да. – отговори кака Ленче и също потъна в мислите си. Спомни си как преди години, когато мъжът ѝ беше здрав намираше карти за море и ходеха във Варна тримата със сина им. Обичаше този град и морският въздух, който дружелюбно посрещаше всички свои гости още на гарата заедно с аромата на шкембе чорба и скара и крясъка на чайките. Прекарваха там по десетина дни, в които тя седеше някъде на сянка и плетеше поредния пуловер или шал, а бай Минко и Мишо плуваха в морето или строяха пясъчни замъци на брега. Сега си даваше сметка, че тези мигове всъщност са били онези малки късчета щастие, които човек получава свише от време на време като бучки захар, с които да подлади кафето на живота си.
– С жена ми се запознахме в този влак. – каза Колев. – Беше преди….и аз не помня вече преди колко години.
– Наистина ли? – попита кака Ленче с дяволита усмивка на лицето.
– Да. – отговори Колев. – Връщах се от първата си командировка, а тя, както разбрах впоследствие, беше ходила на гости у леля си.
Кака Ленче не каза нищо, за да не го прекъсва. Пирата също слушаше с неособено голям интерес. Винаги му беше скучно, когато хората разказваха спомените си. Може би, защото той самият не обичаше да го прави. Котките, и особено котараците, не са особено приказливи.
– Щом я видях, нещо се преобърна в мен. – продължи Колев. – Харесах я. Странно е. Не може да се обясни.
– Любов от пръв поглед, а? – опита се да помогне кака Ленче.
Колев се усмихна срамежливо:
– Не. Не вярвам в това.
– Да. – каза жената. – Това са романтични глупости. На любовта е нужно време, за да е сигурна сама в себе си, да се увери, че е на правилния адрес.
Пирата се прозя с отегчение и облиза мустаците си, чудейки се как понякога хората толкова много сами усложняват всичко, което се случва помежду им.
– Влакът беше празен. – продължи разказа си Колев. – Аз бях седнал сам в съседното купе. Излязох да се поразтъпча малко и я видях. Постоях малко и я позяпах скришом. Беше с красива зелена рокля на точки. Пази я още. После влязох и седнах, но нещо не ме сдържаше на мястото ми. Събрах смелост и влязох при нея. Чудех се какво да измисля и изтърсих, че навсякъде е пълно. Попитах дали местата са свободни и седнах без да я изчакам да отговори. От дуума на дума се оказа, че ще слизаме на една и съща гара. Накрая ѝ поисках телефонния номер. Помня го все още: 2-10-63. И така…
– До днес…- довърши мисълта на Колев кака Ленче.
– Помня лицето на кондуктора, който ни изчака да слезем преди да даде сигнал на машиниста да продължи. Намигна ми приятелски и ми прошепна: „Не я изпускай!“.
– И така – до днес. – отново настоя кака Ленче
– Да. – каза Колев. – И така до днес.
„На втори коловоз ще пристигне бърз влак за Варна.“ – съобщи отново по високоговорителите отегченият женски глас.
Кака Ленче въздъхна, погали Пирата, доколкото той ѝ позволи, и стана.
– Ще отивам на поста, Колев.
Той се усмихна и също се изправи:
– Ще ми дадеш ли да хвърля едно око на пресата? – попита Колев.
– Разбира се. – отвърна кака Ленче. – Ела да си избереш нещо сам.

Трета глава

След като обяви по високоговорителите в чакалнята на гарата, че бързият влак за Варна ще пристигне на втори коловоз, Зоя реши да ползва петнадесет минути почивка, която ѝ се полагаше. Щеше да изпуши една цигара в павилиончето на Колев отсреща и да се опита да си събере мислите, които се бяха пръснали на всички страни като копчета, изсипани от съборена по невнимание кутия.
Напоследък ѝ се струпаха куп неприятности, които разтърсиха из основи нейния малък свят, в който от край време тя се опитваше да въведе някакъв порядък. Всичко започна с това, че телевизорът ѝ се повреди, което не беше неочаквано. Горкият – беше на повече от десет години. Тази марка вече дори не се произвеждаше, а и времето на телевизорите с кинескоп беше отминало безвъзвратно. Това не я трогна кой знае колко, защото тя не беше запален почитател на телевизията. Не ѝ оставаше много време за подобни забавления. Е, следеше, разбира се, един-два турски и индийски сериала, когато имаше възможност, но и да пропуснеше някоя и друга серия, нямаше да бъде фатално. Колежките ѝ щяха да ѝ ги разкажат или в краен случай да ги гледа в интернет.
„Малък сериал ли е животът ми, та съм седнала и за хорските проблеми да плача?! “ – каза си веднъж Зоя след поредния, изпълнен с напрежение, втренчени погледи и драматична музика епизод на „Ти си моята съдба“. Въобще, странни хора ѝ се струваха индийците. Поне от филмите им излизаше така. Или само скърбяха и плачеха, или се радваха и танцува като за последно. Сякаш това беше народ, който умееше да прави най-добре само тези две неща.
Зоя извади телефона от джоба си, за да провери на колко процента е батерията му и да го зареди ако се налага. После, между другото, погледна списъка с приетите повиквания. Сред тях беше номерът, от който ѝ се обадиха от фирмата за бързи кредити. Тя въздъхна тежко и поклати глава. Някаква невидима ръка я хвана за гърлото и леко я стисна, да напомни за себе си. Усети как една студена вълна на безпокойство и притеснение мина през нея и я накара да потрепери. Закъсняваше с месечната си вноска. Жената, с която говори тогава, се опита да бъде делова без да я притиска, но намекна че ще последват проблеми, ако вноската по кредита се забави още.
Зоя преглътна с усилие едно малко парченце от собствената си обида и огорчение, трупани с години. Мразеше се затова, че така и не успя през целия си живот да се научи как по най-правилен начин да управлява скромните си доходи. Бившият ѝ мъж също не го биваше в това и семейството им винаги беше „на ръба“ в края на месеца. Вечно дължаха пари на някого и първата ѝ работа, щом получеше заплата, бе да върне дребните заеми и вересии, за да може след няколко дни да ги поиска отново. Проклет кръговрат на бедността, в който винаги са се въртели толкова много хора по света. Така е било и така ще бъде.
От близката закусвалня замириса на печени чушки. Приготвяха се за обяда и работниците, които идваха заради него тук. Тя обичаше този аромат. Той ѝ напомняше за покойната ѝ майка. Сякаш я виждаше и сега в малката им кухня, надвесена над старата им печка „Мечта“ да пука на котлона червени чушки.
– Мамо, ти пак ли с тези чушки? – питаше с досада Зоя.
– Пак, пак. – отговаряше майка ѝ. – Намерих ги по-евтино на пазара. Защо да не направя още някой и друг буркан. Зимата ще е дълга. Подай ми онази тенджерата. – отговаряше майка ѝ.
От дистанцията на времето Зоя все по-силно усещаше, че майка ѝ ужасно ѝ липсва, че трябваше да бъде по-мила с нея тогава, когато все още можеше да го направи. Да ѝ казва по-често, че я обича, вместо егоистично да мисли, че тя го знае. Съжаляваше за всяка лоша дума, която ѝ беше казвала, когато се караха. Ако само можеше да върне времето…, но не можеше.
Сънуваше често един и същ сън, в който майка ѝ сядаше срещу нея и ѝ се усмихваше без да каже нищо. Вместо това Зоя започваше да говори бързо и усещаше как от вълнение пръстите на ръцете ѝ ставаха ледено студени:
„Мамо, аз не исках да става така. Не знаех колко много греша и колко много те карам да страдаш. Съжалявам за всичко през годините. Прости ми за всяка твоя сълза, която си проляла заради мен глупачката! Прости ми за всяка минута, прекарана далече от теб! Имам нужда от теб, мамо! Имам нужда от теб…Обичам те!“.
Сънят винаги завършваше по един и същ начин – майка ѝ просто се усмихваше уморено и излизаше, затваряйки вратата след себе си, а Зоя се будеше, обляна в пот и сълзи, които се стичаха от очите ѝ без тя да усеща.
В такива моменти си спомняше за една своя приятелка, която замина с мъжа си в чужбина. Тя обичаше да казва, че „животът е прекрасен“ и това със сигурност бе така, а едно от най-важните му предимства е това, че той винаги и въпреки всичко продължава своя ход напред. За съжаление на хората обаче не може да се връща назад на забавен кадър, за да могат те да поправят всички грешки, които са допуснали. Затова те остават там – в миналото, за да им напомнят за глупавата им гордост и духовното им късогледство. Да им нашепват тихо: „Закъсняваш…“
Осъзна всичко това още по-добре, когато стана майка преди деветнадесет години. Дъщеря ѝ, Борислава, вече беше пълнолетна и се държеше като нея самата. Нараняваше я по същия начин, по който тя майка си. Отказваше да се вслуша в съветите ѝ, както правеше тя като млада. Бързаше да допусне своите грешки, да счупи своето сърце, да плати своята цена. Всичко се усложни още повече, когато Борислава започна да се среща с женен мъж, който беше почти на възрастта на самата Зоя. Това беше най-голямото ѝ притеснение. Имаше чувството, че неприятностите около нея са като някакво проклето домино и всяка носи след себе си следваща – още по-голяма и по-сложна от предишната. Но това почти я сломи. Всички нейни майчински планове за бъдещето на дъщеря ѝ, която ще продължи образованието си в университет и ще си осигури по-добър живот от нейния, се сгромолясаха. Борислава завърши средното си образование и категорично отказа да стане студентка. Вместо това започна работа като сервитьорка в един от градските ресторанти. Искаше по този начин да е наблизо до мъжа, в когото беше влюбена, но той можеше да ѝ предложи само откъслечни тайни срещи и откраднати от семейството му мигове. Нищо повече.
– Разбери, Боби, той те използва. – опитваше се Зоя да вразуми дъщеря си. – Ти си му развлечение. Той има семейство, дете. Това, което правите, не е редно и няма да завърши добре за никого, а ти ще страдаш най-много. Ще пропилееш живота си, ще пропуснеш шансовете си, ще оставиш толкова много възможности да минат покрай теб. Не разбираш ли?
– Мамо, обичам го. – само това отговаряше Борислава и разговорът приключваше.
Зоя беше правила опит да говори с този мъж, да го убеди да остави дъщеря ѝ намира, но щом разбра за това, Борислава заплаши със самоубийство и майка ѝ повече не посмя да се свърже с него.
– Ехо, Зоя! Здравей! – прекъсна мислите ѝ бодър женски глас. Беше кака Ленче – продавачката на вестници от сергията срещу павилиончето на Колев.
– О, како Ленче! Здравей! – сепна се Зоя. – Бях се замислила нещо.
– И на мен ми се случва често. А бай ти Минко пък понякога се буди и ми казва: „Ленче, сънувах, че пак мога да ходя, че краката ми отново са тук“.
– Знаеш ли, како Ленче, аз понякога чувствам същото – само че с хора, които отдавна ги няма. Сякаш са отново живи, около мен.
Двете жени смениха още някоя и друга приказка, докато през това време Колев вече беше направил едно късо и много силно кафе – такова, каквото Зоя го обичаше. Тя погледна с благодарност към него и към чашата с горещата течност, поставена върху зелената кръгла пластмасова маса, докато Пирата се облиза по котешки мързеливо и се излегна на другата си страна.

Четвърта глава

Старшината – така го наричаха всички. Местният полицай, който често даваше дежурства на гарата. Беше около петдесетгодишен среден на ръст мъж с късо подстригана побеляла коса и гладко избръснато лице, което рядко изразяваше някакви емоции сякаш беше изсечено от гранит. Излъчваше строгост и внушаваше доверие, респектираше. Познаваха го като учтив и справедлив човек, който говореше само тогава, когато се налага, избягвайки да празнодумства.
Униформата му винаги беше безупречно чиста и създаваше впечатление, че само преди час е била свалена от простора, старателно изгладена и едва тогава облечена. Обувките му бяха винаги лъснати и добре поддържани.
Това беше едно от нещата, които впечатляваха всички, имащи вземане-даване със Старшината, защото той беше ерген и живееше сам – лишен от грижите на женска ръка. Въпреки това се беше научил да обръща внимание на външния си вид и явно държеше на това.
Поддържаше се в добра форма с ежедневен крос и физически упражнения. Не допускаше грешката на много свои колеги, които с годините се отпускаха и коремът им започваше да върви пред тях като селски глашатай, който съобщава важни новини.
Зад тази фасада обаче се спотайваше една романтична и лесно ранима натура, срамежлива и деликатна, която умело се прикриваше зад строгия проницателен поглед и леко свъсените вежди. Когато почиваше вкъщи, често слушаше вечните рок балади и харесваше филмите на Хю Грант. Беше гледал „Нотингхил“ повече от десет пъти.
Никой не се учудваше от факта, че Старшината беше стар ерген. Отдаваха го на характера му и работата му. Човешката самота е странно изобретателна и винаги си намира най-различни оправдания за пред хората – само и само те да я оставят намира и да спрат да ѝ търсят сметка.
Причината обаче беше друга и беше погребана от него самия на дъното на миналото му – там, където той остави всичко зад гърба си преди повече от двадесет и пет години. В онзи малък тъжен град на другия край на републиката. Там срещна Лили. Обикна я. Тя него също. Беше първата му любов. Беше първата ѝ любов. И двамата имаха чувството, че стъпват по облаците, а слънцето приятелски им се усмихва, галейки ги с лъчите си. Бяха изпълнени с вяра, оптимизъм и жажда за живот, който нямаха търпение да споделят.
Разхождаха се с Лили в свободното си време, хванати за ръце, по брега на реката. Правеха планове, чертаеха линиите на бъдещето си, които много скоро се надяваха да слеят в една обща. Той обичаше да слуша гласа ѝ, да се любува на невинния ѝ заразителен смях и да я гледа право в черните топли очи, докато тя не се засрамеше от страстта и всеотдайността в погледа му, отмятайки нервно кичур от дългата си кестенява коса с думите:
– Ех, ама че си и ти…
Там я целуна за пръв път, там се врекоха във вечна любов един на друг, там издълбаха върху кората на един вековен чинар първите букви от малките си имена. Какво се случи после и той самият не разбра. Направи всичко, което трябваше и както трябваше. Поиска разрешение от родителите ѝ да се оженят, но вместо това, след няколко дни мъчително чакане, получи хладен отказ и едва прикрито неодобрение.
„Защо? Как така? По каква причина?“ – всички тези въпроси останаха да висят във въздуха без отговор. Той си го обясняваше със своята бедност. Имаше само двете си ръце и занаята си, който беше получил в градския техникум по механотехника. Родителите му бяха обикновени работници пред пенсия в завода и още изплащаха едностайния си панелен апартамент. Нямаше кола, нито вила, нито спестявания. Не беше в състояние да осигури на Лили живота, който родителите ѝ искаха за нея. Болеше го, но не ги обвиняваше. А след години дори ги разбираше. Ако той беше на тяхно място, със сигурност би искал най-доброто за детето си. Дори това да струваше една удушена с голи ръце любов.
По-късно научи, че след като са ги разделили, родителите ѝ почти насила са принудили Лили да се омъжи за някакъв дребен банков чиновник, от когото тя роди две деца, но бракът им така и не продължи дълго. Разделиха се и тя остана самотна майка.
Всичко това сломи Старшината, прекърши душата му на две, накара го да се затвори дълбоко в себе си и той заживя ден за ден. Напусна родния си град и се отправи колкото може по-далече от него, за да се опита да започне на чисто. Искаше да забрави, да избяга, да се скрие от всичко и всички. Но болката и самотата му не го напуснаха. Без да иска той ги взе със себе си и постепенно се научи да живее с тях. Те също свикнаха с него и се чувстваха уютно в малкия му празен свят, където имаше много свободно място за тях.
Установи се тук. Стана полицай и подреди по някакъв начин монотонно си ежедневие. Спечели уважението на колегите си, които търсеха компанията му. Искаха мнението му по различни въпроси. В началото дори правеха опити да го запознават със самотни жени, но той така и не откликна. Беше заключил сърцето си. А както е известно, човешкото сърце се отключва само и единствено отвътре. Всички останали усилия от погрешната страна са обречени на неуспех.
Един ден обаче, по време на поредното си дежурство на гарата, Старшината я забеляза. Тя седеше на касата и продаваше билети. Привлече го начинът, по който се усмихваше и свенливият ѝ смях, който много му напомняше за Лили. Намери начин и се запозна с нея една вечер, когато тя пушеше след работа в павилиона на Колев. Разбра, че се казва Зоя. После го информираха, че е разведена и има дъщеря, която скоро щеше да бъде абитуриентка. Зоя правеше планове за нея и се надяваше да избере правилната специалност, с която да кандидатства в университета и да подреди живота си по-добре от нея самата. После обаче нещо се случи. Тя спря да говори за дъщеря си и за бъдещето ѝ. Изглеждаше все по-замислена и вглъбена в себе си. Нещо ѝ тежеше и тя неумело се опитваше да го скрие. Майчинският ѝ инстинкт беше на поста си и я държеше постоянно нащрек.
Дежурствата им съвпадаха и те започнаха да се виждат по-често. Разговаряха за най-различни неща все по-дълго и понякога откровено, но без да пресичат тънката червена линия на благоприличието.
Старшината обаче се улавяше, че все по-често мисли за Зоя и дори си повтаря на ум името ѝ. Забеляза, че му е приятно да слуша гласа ѝ по високоговорителите в чакалнята и скришом да я гледа как съсредоточено работи пред компютъра с поредния пътник, бързащ за някъде. Случи се така, че един ден, когато възрастна дама, която току-що беше слязла на перона, го питаше как да стигне до центъра на града, Зоя тъкмо четеше по микрофона разписанието на пристигащите и заминаващи влакове.
– Мадам, извинете за момент! – прекъсна той възрастната жена, която с учудване го погледна изпод голямата си лятна шапка как слуша женският глас по високоговорителите.
– Такааа, – каза разсеяно Старшината, след като Зоя свърши с четенето. – Значи, излизате на спирката и чакате автобуса. Няма значение кой номер. Всички първо минават през центъра на града. Приятен ден!
Възрастната дама благодари, поклати с недоумение глава и пое по пътя си.
Старшината усещаше как с всеки изминал ден все по-често едно познато чувство, което сам си беше забранил да изпитва много дълги години, тропаше нахално по вратата на неговата неувереност. Отначало се съпротивляваше с всички сили срещу него. Опитваше се да го прогони от себе си, да го махне, колкото се може по-далече. Страхуваше се, че то ще му донесе отново само и единствено страдание. Спомените му се връщаха като бумеранг и го връхлитаха с унищожителната си настоятелност и убийствена точност.
„Недей! – чуваше той гласа на раненото си мъжко самочувствие. – Така ти е добре. Ще си изпатиш отново. Ще страдаш пак. Това ли искаш?“
Но въпреки всичко Чувството оцеля по някакъв странен начин. Намери си място в душата му. Окопа се там, пусна корени и незнайно как оцеля. След няколко месеца той вече беше сигурен, че я обича. Не можеше да си обясни защо точно нея и защо точно сега, но това вече нямаше значение. Спомни си за учителя си по литература в механотехникума, който веднъж им каза, че „любовта има нужда от шансове“. След дълги години Старшината вече беше осъзнал това и щеше да го направи отново – да ѝ даде шанс, може би за последен път. Започна да мисли как да предложи на Зоя да излязат само двамата. Всички поводи, които измисляше обаче му се струваха прекалено плоски и глупави. Искаше му се да е нещо естествено и непринудено, за да не изпада в неудобно положение и да не кара нея да се чувства неловко. Всъщност, той все още събираше смелост. Засилваше се, за да скочи и с ръка да се опита да докосне щастието.
„Може ли човек да е щастлив – питаше се той – след като толкова дълго не е вярвал в щастието? Може би не го заслужавам? Може би е прекалено късно за нещо такова? Може би чаках твърде дълго? Боже! Та аз съм почти на 50… Ами ако тя ми откаже? Как ще се гледаме после? Ще потъна в земята от срам.“
Всички, които го познаваха на гарата, вече се досещаха за чувствата му към Зоя. Колев дори веднъж се опита да го окуражи:
– Старшина, какво чакаш? Направи го. Тя е страхотен човек.
Вместо отговор обаче полицаят само махна срамежливо с ръка. Наближаваше обаче рожденият му ден и той реши, че това е достатъчно основателна причина, за да я покани да излязат. Сутринта му се струваше прекалено топла и дори задушна. Потеше се от жегата, но ръцете му бяха ледено студени от напрежение. Вълнуваше се от това, за което събираше смелост да направи. После си каза: „Абе ти да не си някой ученик! Я се стегни! Няма да те ухапе!“.
Забеляза, че Зоя седи сама на кръглата пластмасова маса в павилиона на Колев, който точно в този момент преглеждаше вестниците на сергията на кака Ленче отсреща. Пристегна нервно колана си и се отправи натам.
– Здравей, Зоя! – каза Старшината, изправяйки се пред нея. – Искам да поговорим. Имаш ли минута?

Пета глава

Колев разгледа вестниците и списанията от сергията на кака Ленче. Избра си един ежедневник, за да го прочете на спокойствие и понечи да се върне обратно.
– Чакай! – спря го възрастната жена и посочи с поглед към павилиончето. Около кръглата зелена пластмасова маса седяха Зоя и Старшината и разговаряха за нещо. Тя се усмихваше свенливо, а той говореше повече, отколкото бяха свикнали да го виждат и чуват. Личеше си, че се вълнува и иска да ѝ обясни нещо много важно.
– Я постой малко при мен да се видим. – добави кака Ленче и смигна съзаклятнически на Колев, който поклати глава, сякаш казвайки:
„Ахааа, разбрах каква е работата.“ След това се подпря на сергията, загледан в далечината, където лятната мараня вече се беше настанила удобно над железопътните линии, преплитащи се една в друга като спагети.
На спирката спря поредният автобус, от който слязоха още няколко пътници с куфари, сакове, раници и сгънати плажни чадъри. Морето ги викаше при себе си, както правеше всяка година по това време. И те отиваха при него. Носеха очакванията си, проблемите си, които искат да му споделят, оставайки насаме с него, натрупаната си умора и отегчение, които се надяваха да удавят във вълните му. Оставяха колкото могат повече от този свой душевен товар там, на брега. Вземаха обратно спомени, мидички, засъхнал пясък между пръстите на краката си и усещането за онзи неповторим вкус на солената морска вода, който ако можеше да говори, със сигурност щеше да повтаря едно и също:
„До следващото лято.“
Една каруца, натоварена със строителни отпадъци и теглена от дръгливо конче, се зададе на бърз ход от другия край на булеварда. Пръв я видя Колев:
– А! Како Ленче, я виж кой ни идва на гости! – каза той.
Възрастната жена, която в този момент пресмяташе нещо на разтворената пред себе си тетрадка, вдигна глава, остави химикалката, намести очилата си и възкликна:
– Я, Сашко!
– Прррр! Стооой! – подвикна мъжът, който управляваше каруцата. Постави внимателно юздите и камшика върху металната рампа до себе си и скочи в движение на тротоара, докато кльощавото му конче спря почти пред сергията.
– Здравейте! – поздрави той Колев и кака Ленче.
Беше нисичък и слаб човек, който изглеждаше по-стар, отколкото всъщност бяха годините му. Мургавото му лице беше набраздено от стари проблеми и нови грижи. Носът му изглеждаше малко по-къс, отколкото трябва. Черните му тъжни очи бяха леко раздалечени и излъчваха доброта и някакъв особен вид тихо примирение. Беше обут в стар платнен панталон, чиито крачоли беше навил над глезените си. Носеше избеляла тениска с Айфеловата кула върху нея и надпис „Paris“. Подаде суха жилеста ръка за поздрав на кака Ленче и Колев, които усетиха мазолите по дланта му. Личеше си, че през последните месеци, когато го нямаше, бе работил тежък физически труд. Всъщност, Сашко работеше откакто се помнеше. Имаше зад гърба си доста години стаж като хамалин в бирената фабрика, после в хлебозавода, различните градски строежи и гарата.
Родният му дом беше схлупена кирпичена къща, която се намираше там, където свършваха българските квартали и започваше циганската махала. Може би по тази причина нито едните, нито другите го приемаха като един от тях. Той сякаш беше от някакъв самостоятелен и неустановен сам по себе си етнос без каквито и да било отличителни белези. Нямаше братя или сестри и беше израснал само с майка си, която се пенсионира в местната общинска фирма по чистота, а няколко години по-късно се спомина. Баща си не познаваше, защото ги беше напуснал почти веднага след раждането на Сашко. Това направи детството му още по-сложно, но въпреки всичко той успя да завърши осми клас. Още тогава съседите им от близките къщи го викаха да помага за разни неща – да подреже храстите в някой двор, да боядиса някоя ограда или да нацепи дърва за зимата. Даваха му в замяна носени дрехи, стари електроуреди, консерви и много рядко някоя дребна сума. Спомняше си първите пари, които спечели в живота си. Бяха 25 лв. Даде му ги една старица – баба Донка, когато Сашко пререди керемидите на покрива на къщата ѝ.
– Малко са, Саше. – каза с извинение в гласа си баба Донка – Ще взема пенсията чак след десетина дена и само толкова мога да ти дам сега, но все за нещо ще ти стигнат. А и друг път пак ще те повикам.
В този момент Сашко беше най-щастливото момче на Земята. Стисна в ръка парите и хукна по прашната неасфалтирана улица, за да ги покаже на майка си и да я зарадва. Тя го похвали, прибра ги и малко по-късно ги занесе в близкия гараж, където се помещаваше малък магазин за хранителни стоки, в който понякога ѝ даваха на версия. Трябваше да погаси част от дълговете им, за да може да направи следващите. Сашко обаче винаги щеше да помни момента, в който тичаше към вкъщи, стиснал здраво своите първи 25 лв., защото именно в тези няколко мига той порасна и остави зад гърба си детето у себе си.
Впоследствие се научи да лепи фаянсови плочки, да да слага тапети и да маже с латекс и блажна боя. Постепенно събра малко пари, купи си първо магаре, а след това кон. Едно огромно куче мелез, което всички наричаха Мечо, го следваше неотлъчно по петите. Това бяха единствените му съквартиранти в къщата му, която той достори и разшири с двете си ръце. Жена така и не си намери по причина, която беше известна само на него самия, но той никога не говореше за това.
По-късно, когато започна да товари и разтоварва вагони на гарата, се опозна с хората, които работеха в района: Колев, който държеше малкото павилионче до входа на чакалнята, кака Ленче, която продаваше вестници на сергията срещу него и останалите. Те също го викаха по домовете си за различни неща. Най-често помагаше на кака Ленче, защото тя го търсеше повече от другите. Бай Минко в началото се противеше, а мъжката му гордост страдаше:
– Като съм в тая количка – мърмореше той – не означава, че за нищо не ставам. Защо пак си повикала Сашко, а?! Това можех и аз да го свърша!
– Можеш, разбира се! – отговаряше кака Ленче. – Кой е казал, че не можеш Просто ми е жал за момчето, та гледам да изкара и то някой лев. Нали разбираш?
– Разбирам, разбирам. – отговаряше бай Минко. – Разбирам, че кокошка ти е изпила акъла.
С течение на времето обаче и двамата старци свикнаха със Сашко и той стана почти част от семейството им. Оставаше за вечеря или обяд с тях понякога, бай Минко му подари своя стар винтоверт, а кака Ленче му изплете пуловер, шал, шапка и ръкавици с един пръст. Донякъде Сашко замести сина им, който и без друго рядко се прибираше от „тая пуста чужбина“, както казваше кака Ленче. А и те самите полека-лека започнаха да го чувстват близък.
Един ден Сашко дойде у тях без да го викат. Влезе и заби поглед в земята.
– Сега ще те почерпя едно сладко от смокини, Саше. – каза му кака Ленче, докато го гледаше как се върти неудобно на стола си. Личеше си, че се срамува, но най-после се престраши и проговори:
– Искам да замина за Франция. Мога да поработя малко. Да посъбера някой лев. Един познат има бригада там, работят по къщите.
Двамата старци го гледаха изненадани как събира смелост, за да довърши:
– Не ми достигат 150 лв. за билета. Та си помислих, че вие…. Такова…, че бихте могли да ми дадете на заем.
Настъпиха няколко мига неловка тишина. Кака Ленче обаче бързо се опомни, остави на масата малката стъклена чинийка със сладко и погледна решително мъжа си. Отиде в другата стая и се върна с две банкноти по сто лева и му ги подаде. Сашко се смути и ако не беше толкова мургав със сигурност щеше да се изчерви. Взе парите без да гледа двамата старци в очите и се опита да запази самообладание.
– Аз… – проговори той отново. – Аз ще ги върна. Обещавам! Още от първата заплата ще ги върна.
Бай Минко понечи да каже нещо, но Сашко побърза да излезе.
– Благодаря ви! – провикна се той към тях през рамо преди да хлопне външната врата.
От този ден минаха няколко месеца. Никой не беше чувал, нито виждал Сашко. Говореха, че отишъл първо във Франция, после в Белгия, но само толкова. Никой не знаеше подробности.
И така до днес, когато той отново се появи на гарата.
– Абе ти не си ли в чужбина? – попита Колев. – Не беше ли по Франция?
– Бях. – отговори Сашко и погали кончето си между ушите, докато го гледаше как кротко дъвче нещо. – Поработих малко и ето ме пак тук.
– Но защо? – попита кака Ленче.
Сашко се усмихна уморено, но вместо да отговори, на свой ред се обърна към нея:
– При теб идвам, како Ленче.
Възрастната жена го гледаше без да каже нищо и той продължи:
– Дълг имам към теб. Към теб и към бай Минко.
Сашко бръкна в джоба на панталона си, извади един изтъркан портфейл, а от него две зелени банкноти от по сто лева и ѝ ги подаде.
– Ето. Вземи ги. – каза той. Възрастната жена мълчеше. Излезе пред сергията, прегърна го и се просълзи.
– Е, – каза Сашко, след като тя се успокои малко – аз ще тръгвам. Правят тука един ремонт и ме извикаха да помагам. Скоро пак ще се видим. Ще намина да поприказваме за по-дълго, като ми остане повече време.
После се качи обратно на каруцата си, шибна леко по гърба дръгливото конче и бавно изчезна в края на булеварда.

Шеста глава

Прохладното утро, в което вече се усещаше първия полъх на настъпващата есен, бавно си отиваше, за да отстъпи мястото си на поредния горещ летен ден. Един от последните. Сякаш колкото повече приближаваше към края си лятото, толкова повече се стараеше да дава всичко от себе си. Искаше да накара хората да го запомнят, колкото може по-дълго, защото както е известно те често страдат от късата си памет и забравят разни неща по-рано, отколкото трябва.
От някъде миришеше на печени чушки и горящи в нечие огнище дърва. Някъде се миеха буркани. Режеха се праскови, каисии, сини сливи. Приготвянето на зимнина е стар български обичай с магическо значение и старателна грижа за най-близкото бъдеще. Мисълта на хората за утрешния им ден е свещена. Има толкова много оптимизъм в нея, толкова много вяра в онова „по-доброто“, което всички си пожелават, а то често закъснява, задъхвайки се от очакванията им и поредното задръстване на улица „Надежда“.
По отсрещния тротоар се зададе възрастна двойка – мъж и жена, които живееха в една от близките къщи. Всички ги познаваха и им се радваха, когато ги виждаха заедно. Бяха се превърнали в нещо като местна атракция и символ на заветния израз „Докато смъртта ни раздели“.
Почти всеки ден по това време отиваха до малкото пазарче надолу по улицата за плодове и зеленчуци. Беше нещо като техен си ритуал, който стриктно спазваха. Така е с двойките – всяка една е като малка планета, на която двамата планетяни имат свои правила и закони, свой език, който никой друг не говори и не разбира, свои мисли и чувства, които никога не напускат орбитата на планетата, в която са създадени.
По средата на алеята, по която вървяха двамата старци, имаше голямо дърво – почти вековен чинар, който издигаше величествено клони, правейки животворна сянка, като малък оазис, точно по средата на улицата. Мъжът, който държеше карирана пазарска чанта, понечи да заобиколи от лявата му страна, за да може жена му, която бавно ситнеше след него, да мине от дясно на дървото. Вместо това обаче тя го спря. Хвана го за ръката без да каже нищо и двамата заедно минаха от нейната страна. Така бяха свикнали да мислят за себе си в първо лице множествено число, че понякога им беше невъзможно да си представят, че съществува друг начин. Много хора понякога забравят да се обичат, да си даряват нежност и топлина един на друг, да отстояват и ценят всичко онова, което ги свързва, но други не спират да правят това цял живот. Търсят постоянно различни начини да доказват на себе си и на другите, че „ние“ е много по-силно от „аз“, много по-изпълнено със смисъл и съдържание, много по-устойчиво във времето.
Зоя стана с наведена глава от зелената кръгла пластмасова маса и бързо се отдалечи от павилиончето на Колев. Угаси цигарата си, хвърли фаса в коша и влезе в чакалнята на гарата. Личеше си, че бяга от нещо, от някакви свои думи, които беше изрекла преди малко, от някакво свое решение, което беше взела спонтанно или не. Често се опасяваме повече от това, че ще сгрешим, отколкото от самите грешки, които ще направим. Блъскаме главите си в стената на собствените си страхове и когато се уморим, чувстваме само едно-единствено нещо – своята обсебваща празнота, която много от нас не са способни да победят и да я запълнят. И тя бавно ги поглъща.
Колев се приближи до павилиончето си и видя как Старшината все още седи на стола си, загледан в една точка някъде в нищото пред себе си.
– Какво стана? – попита го той, въпреки че сам се досещаше.
Старшината въздъхна тежко и отговори с въпрос:
– Имаш ли една цигара?
Колев го погледна изненадано:
– Не знаех, че пушиш.
– И аз. – промълви отново Старшината. – Запалих за последно преди десетина години.
Колев влезе в тъмната стаичка и извади чисто нова кутия цигари. Разпечати я внимателно, отвори я и подаде на Старшината. Първото дърпане му се стори като някаква истинска Машина на времето, която го пренесе много далече в спомените му и в един друг, отдавна осъден на забрава, живот. Усети как счупената му на две душа му леко потрепва агонизирайки. Напрегна се да чуе сърцето си, но чуваше само тишината в него.
– Знаеш ли, Колев, нещата не винаги се случват така, както на нас ни се иска. Карат си я както си знаят, както на тях им харесва, без да ги интересува нищо и от никого.
– Това е животът. – философски потвърди Колев. – Веднъж ти се усмихва и ти иде да танцуваш от радост, а друг път те кара да го ненавиждаш.
– В родния ми град – продължи Старшината – има една чешма. Казват че ако пиеш от нея и си пожелаеш нещо, се сбъдвало. Лъжат. Това са глупости. Знам го от опит. Изпил съм там безброй литри вода, пожелавал съм си милион пъти, но нищо така и не се случи.
Колев се загледа към стоянката на такситата, където няколко шофьори стояха, облегнати на колите си, и си приказваха.
– Какво си пожелаваше, Старшина? – попита го той след кратко колебание, опасявайки се да не го засегне по някакъв начин или да не бъде нетактичен.
Старшината се усмихна:
– Пожелавах си винаги едно и също…
– Какво, Старшина? – каза отново Колев, но вече с нетърпение в гласа си.
– Пожелавах си…- промълви Старшината – да бъда щастлив…
После изгаси цигарата и я хвърли в коша. Една майка с малко момиченце с лунички, чипо носле и рижава коса, едва укротена на плитки, спряха пред павилиончето и Колев стана, за да ги обслужи.
– Какво ти се яде, Люба? Нали беше гладна? – попита майката.
Детето я погледна със сините си като мъниста очи и отговори:
– Искам принцеса с кашкавал.
Майката погледна уморено Колев и поръча:
– Една принцеса с кашкавал за тази принцеса тук. – посочи тя с глава към дъщеря си.
Старшината реши, че е време да си ходи. Чувстваше се и леко засрамен, защото беше разголил душата си пред Колев. Точно сега не му беше до това.
– Аз ще вървя. – каза му той. – Време ми е. След малко отстъпвам и ще ме смени колегата.
– Добре, Старшина. – отговори Колев, докато слагаше кетчуп и майонеза върху принцесата с кашкавал на Люба. – До утре.
– До утре. – отговори Старшината и бавно тръгна към чакалнята на гарата. „Утре“?! Как мразеше тази дума днес. Изглеждаше му като нещо, което никога не бе имал, като нещо, което никога не бе държал в ръцете си. По навик провери дали коланът му е достатъчно стегнат, докато минаваше покрай вратата, през която преди малко беше влязла Зоя. Погледна с периферното си зрение натам и продължи по пътя си. Изведнъж чу как някой отваря зад гърба му същата тази врата, а след това женски глас го повика:
– Старшина!
Изтръпна и се спря на мястото си, а после бавно се обърна. Беше Зоя. Гледаше го право в очите.
– Още ли важи предложението ти да излезем някъде заедно? – попита тя.
Старшината не знаеше какво да каже. Изненадата му беше толкова голяма, че не можа да отрони дума, но все пак се опомни и кимна утвърдително с глава.
– Добре тогава. – продължи Зоя. – Размислих. Нека обаче да е в събота вечер. В петък съм втора смяна.