„The Lives of Brian“ Брайън Джонсън, 2022 г.

Беше преди около 35 г. Аз бях десетгодишен, когато в един един студен зимен ден брат ми, Бог да го благослови, донесе отнякъде малък еднокасетъчен касетофон SHARP и няколко пиратски касети, записани нелегално кой знае в коя кухня или хол на някой панелен блок. Помня една от тези касети – беше марка TDK и имаше грозен надпис със син химикал на обложката – AC/DC. От страна „А“ пишеше “Bon”, а от страна „Б“ – “Brian”.
Не знам защо, но пуснахме първо страна „Б“ и тогава чух едно странно дрезгаво крещене, което ми хареса веднага. Въпреки това си помислих, че човекът, който пее като че ли току-що си е затиснал кутрето на вратата и ужасно го боли, за да издава такъв звук.
От страна „А“ беше записан протяжен и жизнерадостен вой, придружен от виртузни китарни рифове, които някак спонтанно погалиха ушите ми. После разбрах, че съм чул за пръв път Брайън и Бон, че това е моята музика, моят ритъм, моите момчета. Това беше любов от първо слушане.
Всъщност, може би винаги съм приемал бандата точно по този начин – като най-любимата си аудио касета с изтъркана от слушане лента и две страни, които са абсолютно равни по значение, по качество и по заряд.
След около две десетилетия, на 14.05.2010 г., държах жена си за ръка на националния стадион “Васил Левски”, когато изведнъж осветлението угасна, чуха се първите акорди на китарата на Ангъс Йънг, а след това Ди Си взривиха София. Помня, че се разплаках като малко дете. Това бяха сълзи от щастие в името на една сбъдната мечта.
Днес (вече е днес) държа в ръцете си “Lives of Brian” – по мое скромно мнение една от най-великите автобиографии на всички времена. И понеже съм на темата за заглавието, не разбирам избраното такова за българското издание – “Лицата на Брайън”. Може би има някакво обяснение, но мисля, че то е меко казано “неподходящо” както в прекия, така и в преносния си смисъл. В книгата аз не видях “лица”, видях само едно-единствено лице. Четейки, слушайки и гледайки през годините много интервюта на Брайън, си бях изградил един свой образ за него, един свой Брайън. Представях си го като добряк със скъсани дънки, голямо сърце, невероятно чувство за хумор и отдаденост на това, което прави. Това лице открих и във всяка една страница на тази толкова истинска и откровена книга, която така и не ме остави на мира, докато не я прочета докрая.
Въпреки това, съм много благодарен на Hybrid books за предоставената от тях възможност да се докосна до книгата на български език!
Имаше моменти, в които поглеждах докъде съм стигнал и си казвах “Слава богу! Имам още да чета. Не свършва.” Не исках да свършва цялата онази любов, с която е написан всеки ред в “Lives of Brian”, уважението към феновете и към паметта на Бон Скот, разочарованието и болката, които надничат зад някои от случките като подпийнало джорди, което се опитва да се скрие зад полупразната си халба с Newcastle Brown Ale.
Това е книга за дългия път на малки крачки – успехи и провали, който Брайън – момчето с каскета и фланелката с номер 22, извървява от предградията на Нюкасъл до върха на рокендрол планината.
Книга, която ще ви разсмее от сърце и ще ви натъжи, просълзявайки ви, докато не си дадете сметка, че именно в трудностите по пътя ни се крие очарованието на самия път.
Дали съм пристрастен? Разбира се! Ако не влагам чувства в това, което пиша, ако то не “минава” през мен, няма да има смисъл от него.
Искам да кажа на Брайън толкова много неща, ако имах възможност да го видя, да го попитам толкова много неща. След като снощи прочетох книгата, вече знам кои биха били първите ми думи към него:
– Брайън, друже, Бог да те благослови! Обичам те и ти благодаря за всичко, което ти и AC/DC ми подарихте през годините! Кога, по дяволите, ще напишеш продължението?