КАЛЕНДАР
Вървим с г-жа Зима под ръка по сивия булевард на големия град. Около нас като мълчаливи свидетели, подредени в шпалир, са вековните чинари с голи клони, в които вятърът – скитник свири с уста и клати от време на време.
– Каква зима си ти? – питам я с разочарование в гласа си, а тя ме поглежда и не казва нищо.
– Ще ме прощаваш, но за мен не си истинска зима. – продължавам аз, докато тя мълчи въпросително. – Зима без сняг е като кюфтета без лук. – довършвам, цитирайки великия Георги Русев.
Тя отново не казва нищо. Какво ти разбира Зимата от българско кино?!
После пуска ръката ми и се отдалечава без да каже нищо. Сякаш обвиненията ми ѝ дойдоха в повече.
На автобусната спирка виждам един стар червен юрган, а до него половин хляб и полупразен буркан от лютеница. До тях е седнал бездомник. Възрастен мъж с брада, мръсни дрехи и очи, пълни с достойнство и малко тъга. Бъркам в джоба си и вадя от там монета от два лева. Подавам му ги, усещайки че го правя не толкова заради него, колкото заради себе си. Има нещо егоистично в даването на милостиня. Сигурен съм в това.
Протягам ръката си и му подавам монетата. Той преглъща за момент гордостта си и я приема, избягвайки погледа ми. Аз също се чувствам неловко и бързам да се отдалеча. Няколко крачки по-късно чувам зад гърба си гласа му:
– Чакай! Спри!
Спирам се и рязко се обръщам. Виждам го зад мен и го чувам отново да казва:
– Трябва и аз да ти дам нещо. Не може така.
После вади едно джобно хартиено календарче за 2023 г. и ми го подава.