МЪЖЕ НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ

Втора глава

Сашо беше от хората, които вземаха от живота само онова, от което имаха нужда в настоящия момент, а останалото великодушно оставяха на другите. Живееше така, че да има и за утре – по малко, бавно и предпазливо, някак на забавен кадър. Сякаш дните му бяха коледни сладки, които той подслаждаше, за да му стигнат за по-дълго време. Този навик беше запазил още от дете, когато баща му, в края на всеки месец, след като получеше заплатата си, му купуваше голям млечен шоколад с нарисувана на него крава и му го носеше вкъщи. Сашо го вземаше и дълго го държеше в ръцете си, докато започнеше да усеща, че шоколадът се размеква.
Лошото беше, че преди да зарадва сина си, баща му минаваше през кварталната кръчма и изпиваше там няколко бири с хора, които наричаше “приятели”. Всъщност, те не му бяха приятели, нито познати, а просто се навъртаха около всеки, който беше готов да ги почерпи “за здраве” или “за Бог да прости”.
Може би това беше неговият начин да се разтовари от напрежението в работата си на стругар в един от заводите в индустриалната зона на града. Там се работеше на три смени и наистина беше напрегнато, а стресът беше негов колега, с когото деляха всеки един работен ден.
Въпреки това бащата на Сашо понякога качваше сина си на металната самоделна седалка, заварена на рамката на голямото му мъжко колело и го вземаше със себе си в завода. В цеха беше забранено за деца и затова го оставяше при бай Гошо – добродушен пенсионер с мустаци, който работеше в работническата бръснарница. Бай Гошо и жена му нямаха деца и затова всеки път, когато Сашо му гостуваше, за стареца беше истински празник и той беше особено щастлив. Приличаше на малко дете, на което са дали само за няколко минути да подържи сладко малко кученце с клепнали уши. Сияеше от гордост и умиление. Суетеше се около детето и се стараеше да задоволи всеки негов каприз.
Цял ден Сашо се въртеше около бай Гошо и клиентите му, играеше си с ножиците и машинката за подстригване. Когато нямаше други хора и старият бръснар беше свободен, правеше на Сашо най-различни фигури с белите бръснарски кърпи, прибрани колосани и чисти в малкия дървен шкаф, на който беше закачено флагче на Българския туристически съюз. Изведнъж кърпите оживяваха и се преобразяваха в красиви бели мечета, лисици, кончета и най-различни други животни, които с много любов и въображение майстореше старецът под погледа на детето, пълен с възхищение и интерес.
Наоколо миришеше на одеколон, сапун и балатум, с който беше застлан пода. А от радиоточката над огледалото се носеха песните на звездите на българската естрада и осведомителния бюлетин на Българското национално радио за нивото на р. Дунав в сантиметри. Дойдеше ли време за обяд бай Гошо и Сашо се отправяха към столовата на завода, където обикновено Сашо изяждаше по две порции крем карамел под одобрителния поглед и насърчителните думи на бай Гошо:
– Яж, Сашко! Яж да пораснеш голям като дядо си Гошо, ама да си по-щастлив от мен и по-късметлия! На дядо момчето!
След края на работния ден бащата на Сашо го забираше от бръснарницата, благодареше на стареца и качваше сина си на колелото. Следваше вълнуващо пътуване по обратния път към дома, по време на което детето разказваше на баща си своите приключения в бръснарницата.
– Дядо Гошо ми показа как се свири с пръсти в уста и ми обеща, другият път като ме заведеш при него, да ме научи как се прави моряшки възел.
– Аха…- разсеяно отговаряше баща му, потънал в езерото на собствените си мисли, докато двамата се носеха с колелото през кварталите на града под нежната прегръдка на отиващия си красив летен ден. По тротоарите се движеха много хора, прибиращи се вкъщи след работа или такива, които сега тепърва излизаха някъде.
Сашо помнеше добре тези безгрижни дни. Помнеше и това, което се повтаряше в началото на всеки месец, когато баща му получаваше заплатата си: замъгленият му поглед, провлаченият му завален говор, миризмата на алкохол в дъха му, която го лъхваше при всеки негов нескопосан опит да му каже нещо мило и окуражаващо на ушенце. Вместо това усещаше как острата небръсната брада на баща му драскаше малкото му детско ухо.
Спомняше си тревогата в очите на майка си, тихият ѝ плач, когато останеше сама, обвинението което отправяше на мъжа си без думи и фразата ѝ, с която винаги завършваха тези вечери:
– Хайде, моето момче, отивай да си лягаш, че утре си на училище, а и татко ти е на работа и ще става рано!
Самата тя работеше като касиер в тото пункта, сгушен между пощата и големия универсален магазин, на центъра на града. Беше слаба, но жилава и енергична жена с решителен поглед, която бдеше над семейството си като орлица над гнездото си и даваше всичко от себе си за добруването му. С повечето свои плахи мечти, илюзии, очаквания и желания се беше разделила “по взаимно съгласие” през годините, но категорично отказваше да пусне една-единствена от тях: Сашо да стане лекар.
– Ти трябва да станеш лекар, Саше – като прадядо ти! – често съветваше тя сина си, спомняйки си за своя собствен дядо, който беше завършил Робърт колеж в Цариград в началото на XX в., а след това беше станал лекар със собствена практика в малкия град. От него, в семейната памет, бяха запазени няколко красиви черно-бели снимки, писма с пожълтели страници и един джобен часовник с красив посребрен капак, на вътрешната страна на който беше изписано „1937 г.“
Често, когато слушаше майка си как го съветва да последва примера на своя прадядо, Сашо си представяше именно този стар джобен часовник, който му даваха да пипа само в присъствието на някой от родителите му и то само за няколко минути. Дори много дълго време, докато беше малък, за него лекар и джобен часовник бяха едно и също.
Сашо обаче така и не стана лекар, въпреки огромното желание на майка си. През годините в училище тя постоянно го записваше на кръжоци по химия и биология. Пращаше го на олимпиади и на частни уроци по тези два предмета. Той обаче беше влюбен във футбола и вярваше, че един ден ще стане футболист като своя идол бразилецът Сократес. Тичаше след топката по цял ден с приятелите си от квартала и най-вече с Дебелия и Мишо. През летните месеци тримата упражняваха удари и финтове до късно вечерта на поляната в махалата, осветявана от уличната лампа. Той самият всяка сутрин тичаше по няколко обиколки на кварталния стадион, за поддържа форма. Даваше всичко от себе си, за да може един ден да играе „голям футбол“, а защо не да стигне и до националния отбор на България. Повикаха го първо в младежкия състав, а след това при мъжете на местния отбор, който дори същата година влезе в „Б“ РФГ. По всичко изглеждаше, че го очаква бляскаво бъдеще на атакуващ полузащитник. Точно тогава, в един дъждовен есенен следобед, по време на поредната тренировка преди някакъв мач за Купата на България във Варна, Сашо счупи крака си при единоборство. За миг чу някакво хрущене, а след това нечовешка болка заля цялото му тяло, а той загуби съзнание. Когато се събуди вече беше в болницата под уплашените погледи на родителите си и не помнеше нищо. Скоро чу тежкото заключение на лекарите – „Край с футбола!“. Сълзите потекоха от очите му и някаква невидима ръка го стисна за гърлото. Чувстваше, че бавно потъва в някаква черна бездна, в която изчезваха всички негови мечти.
Няколко дни по-късно чу под прозореца на болничната си стая как някой свири мелодията от „Междузвездни войни“. Бяха Дебелия и Сашо, дошли да го видят. Това беше техният сигнал, но всъщност го използваха всички момчета от махалата. Сашо се показа на прозореца, погледна ги и усети, как странно спокойствие и необяснима радост изпълниха сърцето му. В следващите месеци те неизменно бяха до него. Посещаваха го след училище, разсмиваха го и го разсейваха. Разказваха му вицове. Пишеха върху гипса му имена на рок групи и футболни отбори.
Беше трудно да приеме, че животът му оттук нататък няма да е футбол. Страдаше, обвиняваше се. Задаваше си безброй пъти един и същ въпрос: „Защо?“, но отговор така и не идваше.
Скоро след това тримата приятели влязоха в казармата. Двете години там минаха някак неусетно и Сашо реши, че трябва да направи нещо с живота си, за да го подреди някак.
Замина за София. Запозна се с момиче и скоро след това се ожениха. Роди им се син, когото кръстиха го Милан в памет на баща му, който се спомина междувременно.
Започна работа в една частна строителна фирма, която продаваше апартаменти “на зелено”. Работеше упорито, стараеше се и успя да спечели доверието на шефовете и колегите си. Печелеше добре, но няколко години по-късно нещо се обърка и фирмата постепенно започна да изпитва затруднения. Първо намалиха заплащането, а след това уволниха всички работници. Него също. Това сякаш отприщи язовирната стена на проблемите му. Започнаха често да се карат за пари с жена му. Наложи се да сменят квартирата, в която живееха, защото наемът, който плащаха вече беше непосилен за тях. Дълговете се трупаха един след друг, а погасяването им изглеждаше все по-трудно.
Сашо започна все по-често да търси утеха в алкохола. Някакъв спящ в него демон се събуди и започна да безчинства като обезумял, рушейки всичко, което се изпречеше на пътя му: здрав разум, самообладание, оптимизъм, вяра, надежда, любов – всичко стана на парчета.
Известно време жена му се опитваше да спаси семейството им, плачеше, умоляваше го да спре, караше се с него, но после се предаде и го напусна, вземайки детето със себе си.
Дупката, в която беше паднал Сашо, ставаше все по-дълбока и го поглъщаше все повече и повече. Бавно и сигурно той се превърна в алкохолик. Намери сили в себе си само да се върне обратно в родния си град и заживя отново с майка си и нейната скромна пенсия. В началото му се струваше, че е слязъл от въртележка, която се върти с бърза скорост, но свикна с живота в малкия град, който сякаш се движеше на забавен кадър. Монотонното ежедневие бавно го опитоми и той се сля с него. Станаха едно цяло.
Все си повтаряше, че трябва да се запише в Бюрото по труда и все отлагаше. Вместо това, когато не пиеше, обикаляше безлюдните улици, по които се разхождаха спомените му. Ето старото кино, което днес вече беше игрална зала. Тук за пръв път покани момиче на среща. Това пък бе сградата на Младежкия дом, където за пръв път гледа видео в местния кино-видео клуб. Помнеше добре филма – “Рамбо. Първа кръв”.
Понякога ходеше чак до края на града, където беше някогашният градски плаж, на чието място вече строяха жилищен комплекс. Колко щастливи дни бяха прекарали тук като деца, плувайки в големия и малкия басейн. Състезаваха се кой ще издържи най-дълго под водата, огряна от лъчите на грижовното лятно слънце.
Имаше дни, в които му се искаше да поговори с някого. Тогава си даваше сметка, че освен Мишо в града не е останал никой друг от неговата едновремешна компания. Всеки беше хванал в ръка живота си и го стискаше здраво, за да изкопчи от него колкото може повече.
Почувства същото и този мъглив декемврийски следобед, когато оставаха само още няколко часа до края на годината. Погледна през прозореца и видя как навън прехвърчат първите снежинки. Започваше да вали.
Майка му беше заета с подготовката на новогодишната трапеза и той реши да се поразходи до стария си приятел.
– Отивам до Мишо. – съобщи ѝ той, докато се обуваше в антрето.
– Какво? – долетя гласа ѝ от кухнята – На мен ли казваш нещо? – след малко се появи тя със запасана готварска престилка и ръце, оваляни в брашно. Той я погледна и чак сега забеляза колко е остаряла. Стана му жал за нея и изпита срам от това, че не успя да я направи щастлива.
– Отивам до Мишо. – повтори той търпеливо и прогони натрапчивото си усещане за вина. – Няма да се бавя. Нещо ще поръчаш ли от магазина?
– Не закъснявай. – отговори майка му. – Имаме всичко.
Той се облече, хлопна вратата след себе си и слезе по стълбите. На входа го лъхна студеният свеж въздух. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Усети как няколко палави снежинки се залепиха по лицето му, докато се гонеха. Без да разбере защо това го накара да се почувства по начин, по който отдавна не се беше чувствал много отдавна. Той беше щастлив. За един много кратък миг усети как щастието страхливо се усмихна в душата му, освети я и я стопли с дъха си.
Вдигна яката на якето си и пое към дома на Мишо. Снегът се усилваше постепенно и скоро всичко наоколо побеля. Уличните лампи послушно се включиха. Стана много тихо. Чу се как някакво куче излая в дворовете на съседните къщи, чийто комини пушеха ритмично. Прозорците на отсрещния панелен блок също светеха, запотени от домашния уют и очакването на новата година.
Кой знае защо Сашо вървеше бавно, без да бърза, наслаждавайки се на онзи малък миг щастие, който отново го накара да се почувства жив след толкова дълго време. Продължаваше да вали.