Преди 43 г. Bon Scott (1946 – 1980), AC/DC, завинаги напусна този свят. За съжаление, нямам честта да го познавам лично, но всички ние – милионите фенове на бандата в цял свят, пазим в себе си някакъв свой негов образ, някакъв свой Бон. За едни той е пияница, женкар и побойник. За други – лошото момче, за което адът не е опасно място. Трети виждат в него символ на живота на скорост по магистралата към ада, достигнал до ръба и паднал в обятията на дебелата Роузи… За мен Бон е брилянтен глас, чаровна усмивка, дяволит подканящ поглед, обаятелна харизма, поетичен и музикален талант, чувство за хумор и една бутилка Jack…

Православен християнин съм. Поне се опитвам да бъда такъв, но имам проблем с 4-та Божия заповед, защото притежавам своите литературни идоли, на които се кланям в душата си. Те ме вдъхновяват. Доставят ми интелектуална нирвана, докосват сърцето ми и пазят любовта ми към г-жа Литературата. Един от тези мои кумири е Фьодор Михайлович Достоевски (1821 – 1881), а днес се навършват 142 години от неговата кончина. За съжаление нямам честта да познавам лично Фьодор Михайлович, защото ни разделят няколко епохи и различни светове. Но въпреки това често съм си представял как се разхождаме с него по “Английската набережная” в Санкт Петербург покрай студените води на р. Нева, разговаряйки за Човека…

Помня първия път, когато се почувствах така. Беше преди доста години, когато за пръв път гледах “Мера според мера” с великия Руси Чанев. Усетих как нещо в душата ми бушува, кипи и се бунтува. Искаше ми се да грабна манлихерата и да последвам Гоце, Яворов и другите български “херои”, решили да “похарчат” най-скъпото, което имат – живота си, в името на това, в което вярват. По-късно осъзнах, че това е буйната кръв на дедите ми по майчина линия, която тече във вените ми и ме свързва с тях – българи от Македония, които след Балканските войни (1912-1913 г.) търсят спасение в Отечеството си. По същия начин се почувствах и снощи,…