Блог,  Пътувания

ТАМ, КРАЙ РЕКА ТЕМЗА

Беше точно 5.30 ч. по Гринуич. Алармата на телефона се включи. Дамян бавно се събуди и отвори очи. Напоследък спеше зле. Лягаше си по-рано вечер, прочиташе няколко страници от някоя книга, която му даваха от време на време други българи емигранти тук, в Северен Лондон, с които напоследък все по-рядко се срещаше. После гасеше нощната лампа на шкафчето до себе си и очакваше сънят му да го споходи като тайнствен гостенин, но той все закъсняваше като български влак. Дамян се въртеше в леглото си и мислеше за хиляди неща, които се надбягваха в главата му. Мислеше за семейството си в България, което беше оставил там вече повече от девет години, за да „печели“ пари тук, „в тая пуста Англия“, както се изразяваше понякога престарялата му майка, когато ѝ се обаждаше по телефона. Тя винаги го разпитваше дали се облича топло и дали се храни редовно, после си поплакваше с думите „ако бащата беше жив…“, а накрая завършваше с майчинска благословия в името на всички светии и редовния въпрос:
– Кога пак ще се обадиш?
Дамян страдаше много за дъщеря си Ева, която галено наричаше „на тати принцесата“ и която тази година щеше да бъде в седми клас. Тя растеше далече от него, а това му тежеше особено. Усещаше как някакъв голям камък е затиснал душата му, а изпод него се подават бащините му мечти, страхове и планове за дъщеря му. Навремето, когато той все още не беше заминал, а тя беше по-малка, всяка вечер ѝ четеше приказки „за лека нощ“, приседнал свит до креватчето ѝ. Ева заспиваше още след първите няколко изречения, а той я завиваше, целуваше я нежно по челото, приглаждайки разпилените по възглавницата кичури, и я оставяше в обятията на Морфей.
Днес можеше да си позволи да ѝ купи последен модел айфон, скъпи дрехи и всичко, което тя му поиска, но цената, която той плащаше за това, бавно и сигурно го убиваше.
Страдаше и за Елеонора – жена си, която се опитваше да не го занимава с ежедневните си проблеми в домакинството, решaвайки ги сама в негово отсъствие. Първоначално се опитваше, а после се научи да го прави. Търсеше и намираше майстори, пазареше се, поставяше условия, очакваше свършена работа, плащаше.
Първите две-три години, когато бяха разделени, тя непрекъснато го убеждаваше да поработи „още малко“ и да се прибира. После изведнъж спря да му говори по този начин. Разговорите им по скайп, а след това и по вайбър станаха протоколни, кратки и сухи, а той усещаше, че лека-полека започва да я губи; че Мостът на любовта помежду им все по-осезаемо се клатушка, брулен от Вятъра на раздялата и несподелеността. Те просто забравиха как да се обичат. Хората често го правят. Същото стана и с Дамян и близките му, които неусетно и постепенно вече живееха отделни животи. Приличаха на маратонци от един и същ отбор, които уж трябва да тичат един до друг, подкрепяйки се в трудни моменти, но го правеха на различни скорости и с два часа разлика.
Той осъзнаваше това много добре. Упрекваше се и се обвиняваше, че може би е взел грешно решение, идвайки тук да спечели пари за собствен апартамент и да осигури по-добър живот на семейството си. После чуваше как у него се обажда гласът на бащата, който го оправдаваше, че го прави в името на детето си. Като будистки монах Дамян често повтаряше една и съща мантра: „Ще поработя още година-две, докато поотрасне Ева, и се прибирам. Стига ми толкова“. Годините обаче се трупаха една след друга като стари дългове, а той все по-добре и по-добре се научаваше да произнася мантрата си, с която се самозалъгваше и успокояваше изтерзаната си съвест. Дали все пак си струваше всички тези дни и нощи, изживени далече от хората, които обичаше? Но нали, по дяволите, някой все пак трябва да се жертва? Някой трябва да бъде пръв, да се превърне в път, по който да минат тези, които го следват.
Чу се шум от стаята до неговата и гласове. Бяха съседите му – мъж и жена от Шри Ланка – симпатично семейство, с което той се разбираше и поддържаше добри отношения, макар че рядко се засичаха, и то предимно сутрин. Веднъж дори го поканиха на гости.
Дамян стана от леглото, обръсна се и пусна кафеварката. След като кафето му беше готово, взе чашата в ръка и отиде до прозореца. Отвори го за няколко секунди, колкото да пусне в стаята забързаната лондонска утрин, носеща със себе си шума на автомобилите и автобусите и усещането, че закъсняваш, споделено с милиони непознати хора около теб.
Слънцето скоро щеше да се покаже заедно с новия ден и той си спомни как в началото, когато дойде тук, имаше чувството, че е попаднал в град, в който никога никой не спи. А смяната на денонощието е просто една формалност.
Изпи кафето си, загледан в множеството къщи-близнаци, подредени като домино от другата страна на улицата. Това го наведе на друг мил спомен от преди няколко месеца, когато негов братовчед от България, бате Стефан, който беше дошъл да търси работа на Острова, беше отседнал при него за ден-два, докато се устрои. Дамян му беше оставил ключ и точния си адрес за по-сигурно, но въпреки всичко човекът се беше заблудил и се опитал да отключи вратата на съседите двадесетина метра по-надолу по улицата. Извикаха дори полиция, но в този момент Дамян се прибираше от работа и всичко се размина само с малка бъркотия.
– Ами какво да правя, бе Дамяне? – каза в свое оправдание бате Стефан. – Тук всички къщи са еднакви. Обърках се. Съжалявам!
Дамян затвори прозореца и остави чашата от кафето в мивката. После се облече и излезе малко по-рано, за да е по-спокоен, че ще пристигне навреме за работа.
На улицата го лъхна студен вятър и той вдигна догоре ципа на якето си. Очакваха го обичайните няколко спирки с метрото, които беше научил наизуст: „Manor house“ – „Finsbury park“ – „Arsenal“ – „Holloway Road“ – „Caledonian Road“ – „King’s Cross“. Оттам сменяше на Northern line по втората част от маршрута си: „King’s Cross“ – „Angel“ – „Old street“ – „Moorgate“ – „Bank“ – „London bridge“. Беше си намерил работа като техническа поддръжка в един ресторант в центъра. Плащаха му добре, разбираше се с колегите си и работеше на закрито. Какво повече би могъл да иска емигрант като него, който години наред бе работил по различни строежи на дъжд и вятър? Лондонският дъжд е много своенравен и безскрупулен. Започва когато си поиска и спира когато му хрумне. Без каквито и да било предупреждения и извинения. Може би затова англичаните използваха толкова често в ежедневието си „Sorry!“ и „Thank you!“. Сякаш за да се извинят на другите за метеорологичните условия, в които живеят.
В метрото, както обикновено, беше пълно с хора, които не се интересуваха от другите. Повечето бяха забучили носове в телефоните си и скролваха като група религиозни фанатици по време на някакъв ритуал. Други слушаха музика със слушалки на ушите, а някои просто си доспиваха. Лицата на всички обаче казваха едно и също: „Не ме занимавай със себе си! Имам си свои грижи. Sorry!“.
Спирките се изнизаха една след друга и Дамян слезе, за да смени с Northern line. Усети как палавият вятър се затича от единия до другия край на тунела и образува течение със себе си. „Като се прибера довечера, ще изпия един аспирин“ – помисли си той, спомняйки си как, когато беше дете в България, баба му му слагаше краката в леген с гореща вода и морска сол само при най-малкото съмнение за настинка. Това беше истинско мъчение за него тогава, а какво ли не би дал сега, за да върне времето назад пак в онези дни, когато всичко му изглеждаше много по-просто.
В този момент го видя на няколко метра от себе си. Беше младо момиче с мургаво слабо лице, покрито със забрадка. Дългата му черна рокля стоеше като на закачалка върху мършавото тяло. На гърба си имаше малка раница. Вместо да поеме към изхода заедно с останалата част от тълпата, то се отклони, насочвайки се към релсите. Спря се и се огледа, събирайки смелост да изпълни някакво свое съдбоносно решение. Личеше си, че е изпълнено с колебание, страх и решителност, които се бореха в душата му като гладиатори.
Дамян се спря за миг, после го последва съвсем инстинктивно, подтикван от някакъв необясним бащински порив, който го удряше с юмруците си по слепоочията му. Съвсем скоро се зададе поредната мотриса и момичето се насочи с бързи крачки към ръба на платформата. Дамян разбра всичко и се затича след него. В последния момент, точно когато то се готвеше да се хвърли под връхлитащия го влак, той успя да го изблъска настрани и падна заедно с него на земята. Мотрисата премина покрай тях с бясна скорост и включен звуков сигнал, известяващ опасност.
Дамян и момичето останаха на земята няколко секунди. После той се изправи и му подаде ръка. То го гледаше с ужас и благодарност. Искаше да каже нещо, но успя да промълви само:
– You… Me… You shouldn’t have…
Той успя да се овладее и попита:
– What’s your name?
– Baharan – отговори младата жена. – I’m Pakistani
– I am Damyan from Bulgaria – каза на свой ред той, докато пристягаше колана на панталона си и изтърси с длан коленете си.
– Why, Baharan, why? – попита я отново Дамян, усещайки как все още адреналинът е изпълнил цялото му същество.
Тя го погледна, а очите ѝ се наляха със сълзи:
– My father… The other day… I have no one anymore…
Изневиделица се появиха двама патрулиращи полицаи, които разбутаха насъбралата се тълпа зяпачи и отведоха със себе си българина и момичето. Този ден той не отиде на работа и прекара няколко часа в полицейския участък, след което се прибра вкъщи.
Минаха няколко седмици оттогава. Животът продължи в познатия си лондонски ритъм. Една вечер Дамян се прибираше по-рано от работа. Щеше да си приготви нещо за хапване, а след това да позвъни в България. На входната врата я видя. Беше Бахаран, която беше разбрала отнякъде адреса му. Той се смути. Най-малко очакваше да види нея пред входната си врата.
– Hi! – поздрави я той.
– Hi! – отговори тя.
Чу се някаква сирена на минаваща наблизо линейка, която за миг прекъсна разговора им.
–– I came to… – каза Бахаран. – I just wanted to thank you.
Дамян се почувства неловко. Винаги се чувстваше така в училище, когато учителят му по физическо възпитание го хвалеше пред съучениците му, че е скочил най-добре от всички. Тя свали раницата от гърба си и извади от нея една хартиена чанта на Morrisons, а оттам – шал от сиво-синя прежда. Усмихна се и му го подаде:
– I made it for you, Damyan.
Той го взе и я погледна с благодарност, а тя добави:
– Let it remind you of the day you saved my life.
Дамян искаше да каже нещо, но някаква невидима ръка беше заключила устата му в този момент. Момичето постоя срещу него още няколко секунди след това неловко си тръгна.
– Baharan! – извика след него Дамян, възвърнал си най-после способността да говори.
То се спря, поглеждайки го с черните си като маслини очи, пълни с признателност.
– Please – добави той, – …live!
Бахаран се усмихна тъжно и погледна някак разсеяно настрани, след което промълви с решителност в гласа си:
– I promise!
После се обърна и бързо се отправи към спирката на метрото.

[1] – Аз… Ти… Не трябваше… (англ.)

[2] – Как се казваш?

[3] – Бахаран – в превод от пакистански означава „пролет“ – бел. авт.

[4] – От Пакистан съм.

[5] – Аз съм Дамян, от България.

[6] – Защо, Бахаран? Защо?

[7] – Баща ми… Онзи ден… Вече си нямам никого…

[8] – Здравей!

[9] – Дойдох…Исках просто да ти благодаря.

[10] – Изплетох го за теб, Дамян.

[11] – Нека той ти напомня за деня, в който спаси живота ми.

[12] – Моля те,  …живей!

[13] – Обещавам!

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *