БОЖИЯ ОТ РОДА БРЕГОВИ

Помня, че последният път, когато настръхнах от вълнение, беше моментът, в който видях прекрасното незрящо дете Радмила (тогава първокласничка в моето училище) как движи пръстчето си по лист с релефни точици, разпръснати симетрично. Майка й обясни, че това са посланията на Апостола на българската свобода Васил Левски, които предната вечер Радмила е изписвала на брайл. Усетих как някаква невидима ръка ме хваща за гърлото и леко започва да ме стиска, а очите ми се напълват с издайнически сълзи. Настръхнах от вълнение, уважение и обич.
Нещо подобно премина през душата ми наскоро, когато една вечер преди да изключа компютъра си получих мейл от г-н Пламен Александров от фондация „Цветан Радославов“. В него той ми обясняваше, че е краевед и изследовател на биографиите на видни граждани на Свищов. Така вниманието му попада върху семейството на свищовския търговец и предприемач от Възраждането Гаврил Аврамов и съпругата му Божия Брегова (1856-1933), която г-н Александров свързва веднага с Георги и Иванчо Брегови от Татар Пазарджик. За ориентир му служи смъртния акт на Божия – тяхната сестра и поредното от осемте деца на хаджи Константин и съпругата му. Докумнетът датира от 1933 година и е издаден в София. В него се посочва, че тя умира на 77-годишна възраст, което веднага маркира рожденната й година – 1856.
Г-н Александров искаше от мен помощ, за да разбере имената на всички деца на фамилията Брегови, както и нещо повече за всяко от тях.
Към писмото видях и прикачените файлове – черно-бяла снимка на красива млада жена и два портрета – мъжки и женски. Снимката и женският портрет, нарисуван по нея, бе на Божия Брегова, а мъжкият портрет – на съпругът й Гаврил Аврамов. Автор на портретите е Николай Павлович (1835-1894). Както г-н Александров ми обърна внимание, съпругът на Божия, Гаврил Аврамов, е девер на сестрата на Павлович (т.е. брат му е женен за нея). Гаврил е един от най-ревностните разпространители на патриотичните литографии на Николай Павлович.

Днес снимките на Божия, правени във фотостудио във Виена с надпис „Август, 1878“, се пазят в историческия музей на гр. Свищов, а портретите са собственост на фондация „Цветан Радославов“.

Усетих, че настръхвам от откривателско вълнение, въпреки че това изненадващо откритие не беше мое. Аз бях станал съпричастен към него по стечение на обстоятелствата. На мен се падна честта и огромната отговрност да науча и споделя с другите нещо непознато досега за член на заможното възрожденско семейство от Татар Пазарджик почти 43 години след проучванията на покойния вече музеен работник и краевед Димитър Жлегов. В своята статия “Възрожденците Иван и Георги Брегови” (в. „Септемврийско знаме, бр. 25/ 28.02.1981) той поставя акцент върху тях и дейността им.
“Възрожденската пазарджишка фамилия Брегови днес малко неоснователно е забравена. Туберкулозата покосява живота на повечето членове на това семейство, състоящо се от родителите и осем деца.
Къщата им се намирала в квартал „Чиксалън“, в близост до църквата „Свети Арахангел Михаил“ и била в съседство с тази на хаджи Мито Хаджиатанасов.
Бащата — хаджи Костадин, бил по професия бояджия и имал работилница на „Малкото пазарище“, до Израеловата мааза. По-късно работилницата била превърната в т. н. „Брегово кафене“. Ученици на хаджи Костадин по занаят били Воде Бояджията и Ангел Бояджията.
Жената на хаджи Костадин вероятно е починала рано, защото името й не се е запомнило от живеещите в махалата.
Най-голямо от децата била Нена. Следващият, Иван, учил в местното училище. Като най-голям син той помагал на баща си. Поотраснал, започнал да се занимава с търговия.
Свързва се с търговската фамилия Пулиеви от Карлово, които поддържали кантора в Галац, Румъния. Постъпва при тях на работа и заминава за Румъния.
По-късно се премества в кантората на търговеца Пандели Аврамов oт Свищов, живеещ също в Галац.
В Румъния Иван Брегов попада в средата на революционно настроени българи-емигранти и не остава чужд на техните идеи.
Вероятно в Галац той се запознава и с патриарха на българската революционна идеология Георги Раковски, който посещавал кантората на Пандели Аврамов.
През 1862 г. Иван тръгва с коня на господаря за Белград, предава коня на Раковски и постъпва в Първата българска легия. Зачислен е в седмата десятка. Между проявилите се със своята храброст легисти при защитата на Белградската крепост от турския гарнизон, наред с имената на Стефан Караджа, Васил Левски, дядо Ильо, Спиро от Охрид и др., стои и името на Иванчо Брегов.
След разтурянето на легията Иван Брегов заедно с другарите си Йордан Ж. Планинскн и Тодор В. Иванов моли Раковски да им издаде препоръчително писмо „пред всеки родолюбив българин, което да съдействува за понататъшното устройство в живота.“
Този документ е запазен в архива на Г. С. Раковски. Вероятно с него те се завръщат в Румъния и се установяват в Браила. Тук Иван Брегов започва да се занимава с търговия на дребно и благодарение на своя опит и предприемчивост, успява да си създаде добро материално положение. Неженен, той прибира при себе си братята и сестрите си. Една от сестрите – Добра, той изпраща да учи във Виена, където завършва гимназия.
След Освобождението Добра се сгодява за Кирил Ботев, брат на Христо Ботев. Кирил заминава да продължи военното си образование в Брюксел, Белгия. До женитба не се стигнало, не много след това Добра починала.
По молба на Стефан Захариев, който бил близък приятел на хаджи Костадин, Иван приел при себе си сина му Георги, като се задължил да съдейства за настаняването му в руско учебно заведение. Въпреки усилията на Иван Брегов, това обаче не станало и Георги останал да учи в Галац. При сформирането на българското опълчение, макар и съвсем млад, Георги Захариев е един от първите, които се записват в него.
Без да се включва активно в политическия и културния живот на българите в Браила, Иван Брегов не остава вън от него. През 1872 г. подпомага материално своя другар от легията Васил Друмев за издаването на драмата „Иванко“.
През същата година подпомага парично и своя земляк Василий Чолаков от Панагюрище за издаването на неговия „Българский народен сборник“.
Не забравя и родния си град. През 1875 г. подарява едногодишно течение от в. „Ден“ на женското дружество „Просвета“.
Сломен от болестта, през пролетта на 1876 г., Иван Брегов умира в Браила, където е и погребан.”
43 години след написването на тези редове, една февруарска вечер на 2024 година, аз стоях пред монитора на компютъра си и не можех да повярвам, че това се случва. Не можех да повяварм, че толкова дълго време (почти век и половина) след епохата, в която живеят Брегови, най-после знаем нещо повече и за сестра им Божия, че съдбата бе решила да повдигне, макар и малко, завесата на неизвестността около тази красива жена.
Веднага потърсих помощ от българския учен, краевед и генеалог г-жа Бистра Риндова с надежда, че пази нещо в своите спомени и изследванията си върху пазарджипките родови хроники. Свързах се и с Държавен архив – гр. Пазарджик, където Ивайло Арбалиев потърси информация за Божия Брегова. За съжаление не открихме нищо повече от вече известното. Но сега знаем как е изглеждала тя, кога и къде и починала, на каква възраст и кой е бил нейният другар в живота.
Сигурен съм, че няма нищо случайно в това, че нейната снимка и портрет „изплуват“ на бял свят точно сега – в навечерието на 160-годишния юбилей на СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик. Убеден съм, че има нещо символично в това, нещо съдбовно и красиво.
На другата сутрин вече съм в училището. Изкачвам стълбите между първия и втория етаж, бързайки за началото на учебния ден. Тихо е, защото всички все още са в час. Спирам за миг пред портрета на Георги Брегов (ок. 1840 – 1884). За пореден път си давам сметка, че този човек живя само 44 години, но ни завеща едно училище и една кауза: да „Споделяме знанието от 1864 г.“
„Здравейте, г-н Брегов! – казвам в ума си и гледам право в топлите му, добри и малко тъжни очи. – Поздрави от Божия – сестра Ви! Вече познавам и нея.“