НА ДРУГИЯ ДЕН

Февруарското небе е намръщено като хазяйка, на която дължат пари за наем за няколко месеца назад.
От време на време неувереното зимно слънце прави плахи опити да пробие с лъчите си сивите облаци, но напразно. Все още не е достатъчно силно, настоятелно и уверено в себе си. На пролетта ще й се наложи да почака още малко, въпреки кокичетата по дворовете на малкия град и първите, долетели от Юг птици, които сякаш се чудят дали нещо не са се объркали.
Ранният следобед е затиснал с ежедневието си всички като с тежест, поставена върху страниците на книга. Шумна група ученици пресичат неправилно улицата на червен светофар, спорейки на висок глас за някакъв акаунт в инстаграм.
– Не бе, брат, честно, не знам дали е вярно. Беше си го качила на стори. Писах й, но още май не го е сийнала.
Баба и внуче се опитват да надвикат шума на колите по улицата, докато преговарят таблицата за умножение. Пред магазина за дрехи втора употреба магазинерка с отегчено лице и прическа, подобна на каска на моторист, пуши поредната си цигара. От външната страна на магазина, в долния десен ъгъл на витрината се спотайва шише от кока кола, в което плуват удавени от нея фасове – свидетелства за работните й почивки през седмицата.
Площадчето пред паметника на Васил Левски, отрупан с цветя, венци и букети, е празно. Само две майки са седнали на пейките в близост до Апостола и вместо да помълчат с него, коментират снощната серия на някакво телевизионно шоу.
– Данчооо! – провиква се едната към момиченце и момченце, които се гонят в другия край на площадчето. – Сложи си шапката, че ще настинеш.
Другата също не остава по-назад:
– Виктория, закопчей си якето, защото иначе си тръгваме!
Увлечени в гоненицата, децата така и не чуват майките си, които продължават да говорят нещо помежду си, но този път явно е поверително, защото почти шепнат, оглеждат се и изведнъж избуват в смях.
Серщу тях, от другия край, се задава една възрастна дама, която едва крета, подпирайки се на бастуна си с едната си ръка, а с другата стиска два карамфила. Полага усилия, за да се пребори с болката, изписана по лицето й и изкачва стъпало по стъпало – истински Христос по пътя към своята Голгота. В мътните й старчески очи има някакво особено достойнство и осъзната предопределеност. Вятърът е разпилял в различни посоки белите й като сняг коси, които се е опитала да укроти с голяма синя фиба с формата на рибка. Сигурно така би изглеждала Жана Д’арк, ако беше доживяла до нейните години – горда, смела и смирена.
Възрастната дама бавно стига до паметника на Апостола. Навежда се много внимателно и поставя карамфилите върху купчината цветя. Остава безмълвно минута-две, загледана в очите на Левски, след това се прекръства, обръща се и си тръгва.
Двете майки я гледат без да кажат нищо. Тя бавно стига до тях и им се усмихва. Спира за миг, чувствайки се длъжна да обясни, и им казва:
– Вчера не можах да дойда. Кръстът ме беше стeгнал. Та затова идвам сега.
После им кимва за довиждане и си тръгва.
Двете остават безмълвни зад гърба й. Чуват се само гласовете на децата, които продължават да се гонят.