ЕДНА СУТРИН НА Д-Р АТАНАСОВ
Разказът бе награден с литературна награда от конкурса „Райко Алексиев“ през 2023 г.
Зимното слънце вече надничаше иззад панелните блокове на жилищния комплекс. Комините на къщите наблизо равномерно издишваха кълбета дим нагоре към небето под зоркия поглед на полегатите заснежени склонове на планината.
По широкия булевард пъплеха първите коли и автобуси със запотени стъкла, а едно голямо куче теглеше на каишка човека си към кварталната градинка. Там явно имаше нещо много важно, което го интересуваше, и то искаше да го провери лично. Кучетата са умни животни.
Работници от градската фирма за чистота, натоварени с метли, лопати и найлони, се огледаха на двете страни и пресякоха на „червено“ по средата на улицата, за да спестят няколко секунди от чакането на близкия светофар.
Беше една от онези студени и сиви сутрини, когато поглеждаш назад, докато с новия ден обсъждате какво трябва да свършиш. А той, понеже знае, че няма да продължи особено дълго, нетърпеливо наднича през прозореца на автобуса, в който си се качил в последния момент.
Замисляш се за чехлите си, които си оставил на килима, преди да излезеш. Припомняш си чашата си с кафето, което преди малко си изпил на един дъх в бързината; за дистанционното на телевизора, което лежи на дивана върху одеялото и те чака. А до него е книгата, която си чел снощи, преди да заспиш, и в чийто свят нямаш търпение да попаднеш отново. Твоята уютна паралелна реалност, която напускаш всяка сутрин, бързайки за работа. Тя винаги е там някъде, зад теб, чака те. Едно от онези „малки неща“, които понякога приемаш за даденост, без да си даваш сметка, че всъщност това е електрическата възглавница, върху която обичаш да полагаш душата си.
Тези и други подобни мисли се въртяха като палави деца на въртележка в главата на д-р Атанасов, докато пътуваше към гарата. Предстояха му поредните осем работни часа в малкия съседен град, където работеше като личен лекар.
Преди да излезе, беше оставил храна на Мишо – стария си котарак, с който живееха на ергенски начала вече повече от дванадесет години. Мишо изгледа с аристократично безразличие съквартиранта си, облиза старателно лапите си и измърка нещо, което в свободен превод би могло да означава: „Тази вечер ми купи риба! Гранулите вече ми омръзнаха. И гледай да не закъсняваш, че мисля да си лягам рано!“.
Д-р Атанасов въздъхна, поклати послушно глава, без да каже нищо, угаси лампата в коридора и заключи външната врата.
Вече в автобуса, докато се опитваше се да си припомни колко са записаните за днес пациенти, той съзря на седалката пред себе си двама малчугани, които въпреки ранния час разпалено коментираха нещо, размахвайки учебник по математика за шести клас.
– Много тъпа задача, брат! – възкликна единият шестокласник. Справедлив гняв и учудване изпълваха гласа му. Ако точно в този момент отнякъде се появеше Платон, заявявайки пред всички пътници: „Да не влиза незнаещият геометрия!“, със сигурност щеше да си има сериозни проблеми. Може би щяха да го свалят насила от автобуса и дори да го набият. Добре, че не се случи!
Рошавата глава на момчето, което беше възкликнало преди малко, изглеждаше по-голяма от нормалното. Носеше очила, а зеленото му зимно яке му стоеше като чуждо – доказателство за родителска предвидливост, изразяваща се с обичайното изречение: „Малко му е голямо сега, но ще го израсте“. От разкопчаната му раница се подаваше един смачкан кроасан, сгушен удобно между няколко тетрадки голям формат и още учебници.
– Що бе, брат? – попита на свой ред спътникът му, който беше свалил едната слушалка от ухото си, за да поддържа разговора със съученика си, а с помощта на другата слушаше диалога в някакво видео в Tik Tok. Д-р Атанасов вече беше забелязал, че ако човек от младото поколение свали и двете слушалки от ушите си, това е жест на огромно уважение към събеседника му и подаряване, макар и за кратко, на цялото внимание на съответния тийнейджър.
На обсипаното с лунички лице на втория шестокласник стояха изразителните му очи, леко раздалечени едно от друго и пълни с любопитство. Усмивката му показваше брекетите му, които все още не бяха довели до видими резултати. Той се почеса по главата и разсеяно добави:
– Добрева предупреди, че ще има такива задачи на класната.
– Не знам, брат – каза на свой ред момчето с очилата. –Условието ми се струва абсурдно. Кой в днешно време кара кола с 40 км в час? И то от Шумен до Варна! Или той трябва нещо да е сбъркан, или колата да е повредена.
– Да – каза съученикът му, – това е тъпо. Тези, дето пишат такива задачи, със сигурност не са се качвали на кола.
– Ти пък все едно си! – отвърна му приятелят му и го перна закачливо по темето.
– Аз може и да нямам книжка – защити се другият, – но съм играл на плейстейшъна всички версии на „Need for Speed“ и „GTA“.
Двамата шестокласници продължиха спора си с думи и изрази, които д-р Атанасов не беше чувал досега и не разбираше. За кой ли път поколенията говореха на различни езици.
Спирката на гарата наближи и той се приготви за слизане под строгия преценяващ поглед на шофьора, който наблюдаваше от огледалото за обратно виждане. После рязко наби спирачки и отвори вратите, сякаш подканяйки д-р Атанасов и неколцината други пътници да слязат по-бързо и да не му губят времето. А докато ги чакаше, завъртя копчето на радиото и се спря на един ретро чалга хит, който явно харесваше.
Докторът все пак успя да слезе някак. Преглътна чувството си за вина, че е нарушил спокойствието на водача на автобуса, и се отправи към подлеза.
Мина покрай уличния музикант, който всяка сутрин свиреше там с китарата си и устната си хармоника песни на „Подуене блус Бенд“.
„Нека бъде светлина! Нека има цветя!…“ – ехото на подлеза носеше акордите на песента на Васко Кръпката заедно с миризмата на банички от съседното павилионче, което с табела с мазни петна по нея официално удостоверяваше, че „Пекат се на място“.
По традиция, наближавайки уличния музикант, докторът забави ход, наведе се и пусна монета от един лев в разтворения пред него калъф за китара. Това беше скромният му начин да подкрепя, когато може, хората на изкуството. Неговото извинение, че вместо навремето да последва мечтите си и да стане художник, беше принуден да се съобрази с желанието на родителите си и се записа да учи медицина. Какво да се прави?! Понякога нещата в живота не се случват така, както на хората им се иска.
– Благодаря! – изстреля бързо музикантът и после продължи да свири, изпращайки с поглед д-р Атанасов с мисълта: „Можеше да оставиш и някоя банкнота, ама както и е!“
Преди да се качи в чакалнята на гарата, докторът мина покрай въпроса, който нечия незнайна ръка беше издълбала с ключ и разкривен почерк върху стената на изхода на подлеза: „Щастлив ли си?“
„Колко труден въпрос! Трябва да го оставят за последен в „Стани богат“ – помисли си д-р Атанасов и побърза да се отправи към касите. От всички шест от тях обаче работеха само две. Той избра тази, на която хората му се сториха по-малко, и търпеливо зачака. В предишни години в такива моменти го обземаше панически страх, че ще закъснеее и влакът ще тръгне, без той да успее да се качи на него, но с течение на времето успя да опитоми това чувство, да го усмири и да запуши устата му. Понякога се случваше влакът да потегли няколко минути по-късно, но какво са три-четири минути за българските железници, с които човек си даваше сметка за истинския смисъл на философски прозрения като: „Хубавите работи стават бавно!“ и „Важното е да сме живи и здрави!“.
Когато дойде неговият ред, той съзря от другата страна на касата леличка с боядисана накъдрена коса, оскубани и изрисувани след това вежди и кожухче без ръкави, която с погледа си му казваше: „По-бързо, че ми се пуши и ми е студено, а и след малко ми започва почивката!“.
Докато си купуваше билет, чу как по високоговорителите диспечерката съобщи с отегчение и запушен нос коловоза и часа на тръгване на неговия влак. „Защо всички диспечерки, които говорят по уредбата, страдат от синузит?“ – този въпрос мина през ума на д-р Атанасов, но вместо да му отговори, той го хвана под ръка и заедно се качиха във влака. Там вече бяха и други пътници: няколко мъже, които работеха в завода за хартия, един охранител, който се прибираше след нощна смяна и един енергичен старец с внучето си. То беше симпатично момиченце с две плитки и чипо носле, което гледаше с любопитство д-р Атанасов. Лекарят реши да му намигне закачливо и за награда получи чаровна усмивка, която издаваше липсата на едно-две зъбчета. След това момиченцето се оплези на д-р Атанасов и срамежливо се скри в прегръдката на дядо си, който се усмихна, погали го нежно и каза:
– Деца! Какво да ги правиш?!
Малко преди да влакът да потегли, в него се качи колоритна група пенсионери, облечени в старомодни туристически дрехи и със зеленикави брезентови раници, които помнеха първите издания на „Мелодия на годината“.
Компанията се настани на двете двойни седалки, а една от жените седна срещу д-р Атанасов и бързо го заговори:
– Здравей, младеж! Аз съм леля Данче, а тези хубави хора са от пенсионерски клуб № 9. Тръгнали сме за Велинград. Ти за къде си?
„Като пенсионерите няма да намерите!“ – запя някой от седалката пред тях, сякаш за да потвърди думите ѝ.
Д-р Атанасов се почувства длъжен да ѝ обясни:
– Лекар съм. Отивам на работа.
В този момент друг пенсионер запя отново: „Леглото ми е бедно. Недейте ми се смя. В него вий не знайте как сладичко си спя“. Останалите подеха предизвикателството и скоро купето се огласяше от пъстър букет стари градски песни. Изневиделица отнякъде се появи топла домашна баница, току-що извадена от фурната, и бързо обиколи купето.
В кратките почивки между куплетите леля Данче разпитваше д-р Атанасов за различни лекарства и мазила за разширени вени. Кондукторката – едра жена с къса прошарена коса, провери билетите на всички и се спря при веселата компания да послуша малко от поредната песен.
„Не бих желал дори ни щерка на султана, по устните ми щом гори целувката на Ана…“
Изведнъж обаче ѝ прилоша, притвори очи, пое дълбоко дъх и се отпусна безпомощно на седалката. Песента за хубавата Ана спря. Настъпи суматоха. Всички се струпаха около кондукторката.
– Докторе! – извика леля Данче. – Помагай!
– Отдръпнете се назад! – заповяда д-р Атанасов. Стана от мястото си и се разпореди да се донесе вода. Измери пулса на кондукторката, даде ѝ да глътне малко вода и я потупа по рамото:
– Спокойно! Ще мине. Дишайте бавно и равномерно! Това е просто криза. Пиете ли някакви лекарства?
Служителката на БДЖ вече беше дошла на себе си и отговори:
– Пия хапчета за кръвно.
Някой от пенсионерите извади валидол и ѝ го подаде, а тя го сложи под езика си. Минаха няколко критични минути. Жената се посъвзе. Оправи с ръка ризата на униформата си. Изправи се и каза срамежливо:
– Извинявайте всички, че ви уплаших! Докторе, благодаря Ви! Ако не бяхте Вие…
– Нищо не съм направил – скромно призна д-р Атанасов. – Просто седях до Вас и Ви карах да дишате равномерно. Валидола го дадоха от задната седалка.
Настъпи странно спокойствие. Пенсионерите продължиха да пеят, но вече по-тихо. Гарата на д-р Атанасов наближаваше и той се приготви да слиза.
– Обърни се за малко– каза леля Данче, преди той да се отправи към вратите.
Той се обърна, а тя измери раменете и гърба му с педя.
– Какво правиш? – попита докторът.
– Вземам ти мярка – обясни тя. – Ще ти оплета пуловер и ще ти го дам, като се видим другия път.
Д-р Атанасов се усмихна срамежливо и поклати глава. След това влакът спря и той слезе.
– Чакай! – провикна се след него леля Данче. Подаде се през вратата и пъхна в ръцете му останалата баница. – Да имаш за следобедна закуска.
„Нямаше нужда!“ – понечи да отговори д-р Атанасов, но вратите се затвориха, без да успее да каже нещо.
Лекарят дълго гледа след влака, докато той се превърна в малка черна точка в студената зимна сутрин. После се отправи към кабинета си в центъра на малкия град.