„ГРЕХЪТ НА МАЛТИЦА“ (Лиляна Михайлова)

Помня навремето, когато бях ученик, как за пръв път прочетох някъде израза “съкровищница на българската литература”. Тогава това ми се стори прекалено помпозно, претенциозно и напудрено, някак пластмасово и фалшиво.

Сега разбирам, че това е било от възрастта, в която като юноши всички се бунтуваме срещу нещо, което сме си избрали. Много често го правим не заради друго, а заради самия бунт и младежкото чувство за справедливост, на което с годините все по-често ще му се налага да сменя гума.

Днес осъзнавам, че ако трябва да поставя или потърся някъде “Грехът на Малтица”, то това място е точно там – в Съкровищницата на българската литература, защото тя наистина съществува. Има я и непрекъснато се обогатява. Друг е въпросът колко от нас се интересуват и имат нужда от нея.

Връщайки се на книгата, за мен това е изключителен роман. До голяма степен той отразява личното ми и професионално усещане към историята като към съвкупност от човешки съдби и ежедневности, които събрани в едно, образуват цели епохи. Защото зад големите събития се крият “малките хора”, техните радости, болки, мечти и разочарование.

Романът е поредното неоспоримо доказателство за таланта, сензитивността и усета за историчност на великата, за мен, Лиляна Михайлова (1939-2010).

Докато се наслаждавах на всяка страница и всяко изречение, за пореден път си дадох сметка за богатството на българския език, неговата красота и благозвучност.

Това е книга – похвално слово за българската жена и нейната несломима морална сила, способността ѝ да обича отвъд всички граници и да жертва най-ценното, което има – себе си, в името на това, което носи в сърцето си.

Книга-пътеводител за едно от най-загадъчните места – женската душа.

В ума ми отекват думите на на един от героите в романа – фурнаджията от Русчук:

“Щото нищо не е по-силно от словото човешко”.

И ако той е прав, то заслугата за това е на книги като “Грехът на Малтица”, които пазят паметта за всичко онова, което “словото човешко” е разказало.