“Германия, мръсна приказка” – Виктор Пасков

След първите 20% от “Германия, мръсна приказка” се чувствам като след челен сблъсък с товарен влак.
Може би така се е чувствал самият Виктор Пасков на гарата в Дрезден, докато реанимира собствените си очаквания, надежди и мечти, говорещи немски език, седнал върху куфара си, пълен с книги и сливова ракия от България.
Романът е разтърсващ по онзи специфично пасковски начин – със своята безкомпромисна самоирония и безпощаден елегантно-циничен реализъм, който не спестява никому нищо и най-вече на себе си.
Откровен, търсещ, неспокоен, истински.
Кой знае защо, но се сетих за Франсоа Вийон и стиховете му, от които също улових подобни вибрации навремето.
Всъщност, Пасков отдавна ме бе спечелил като свой читател с “Балада за Георг Хених”, а “Германия, мръсна приказка” просто потвърждава огромното ми уважение към него като автор и го поставя в моята литературна Светая Светих.
Всяко негово изречение ме кара да се замислям за онзи изтъркан израз, че “истината боли”.
(Непоискан съвет от мен – никога не подценявайте старите изтъркани истини, защото ако те са изтъркани, то не е от нещо друго, а от постоянното им доказване във времето).
И ако има нещо, което боли повече от истината, то това може би е начинът, по който се осмеляваме да я изричаме на глас и да я признаваме. Пасков умее да прави това, защото познава вкуса на болката, говори езика ѝ и не се страхува от нея и от мръсните приказки, които тя разказва.