Денят, който промени историята – 29 май 1453 година

По обяд, на 29-ти май 1453 г., след двумесечна обсада на Константинопол, османците най-после извършват пробив при Керко порта, намираща се между Теодосиевите и Влахернските стени, където вече не достигали бойци за отбраната. Междувременно се разиграл епизодът, описан от Мехмед Нешри, в който тежко раненият Джовани Джустиниани бил изтеглен от боя от своите войници, които също напуснали полесражението. Това довело до пълна дезорганизация на защитата, а когато нарочно подготвени султански войници подели вика „Градът е наш!“, това напълно сломило бойния дух на византииците.

В този тежък за Константинопол час, последният византийски император Константин XI Палеолог се сражавал като обикновен пехотинец на първата бойна линия. Виждайки загиващата си империя, вероятно последният ромейски василевс не желаел да я надживее. Загива като смел мъж, с меч в ръка, ръководейки около 7000 защитници на града, срещу които е 150 000 армия на османските турци и европейски наемници.

Армията на султан Мехмед II Фатих (Завоевателя) превзема Константинопол. Наслаждавайки се на своя триумф, Мехмед II поставил главата върху кол на Августеона, а впоследствие я балсамирал и показвал на всички ислямски владетели на Изтока. Трупът византийския василевс е разпознат по пурпурните ботуши, а главата му е отрязана и изпратена на султан Мехмед II Фатих. Византия завинаги изчезва от картата, а над съдбата на Балканите и Европа надвисва сянката на Полумесеца.

Според историкът Сфранцес, обезглавеното тяло на императора било разпознато по извезаните върху неговото облекло двуглави орли, които били символът на властта на Палеолозите. Тялото било погребано в безименен гроб в квартал Вефа, а събраните византийци упорито твърдели, че техният император не е мъртъв, а спи, чакайки своя час да се завърне. Така се родил митът за „Спящия император“, който под една или друга форма съществувал и при останалите балкански народи.

Междувременно макар императорът да бил загинал, империята продължавала все още да се бори, поне за кратко. Осъзнавайки, че градът е изгубен, геуезците живеещи в квартал Пера, организирали канал за изтегляне на бегълци. Вестта за него вероятно се разчула, защото жителите на Константинопол вече започнали да се борят не за камъните и сградите, а за животите на близките си. Отбраната на града продължила до късния следобед на 29-ти, когато и последните точки на съпротива били овладени. Саможертвата на константинополските бранители обаче не била напразна, защото времето което откупили, задържайки напредването на османските войски през града, било използвано от генуезците и венецианците да спасят стотици бегълци на борда на корабите си.

С това приключило превземането на Константинопол, но не и неговата епопея. По силата на газавата всеки град, който не се е предал на мюсюлманска войска, преминава през период на опустошително разграбване, обикновено продължаващ до три дни. И тъкмо това сполетяло Константинопол след сломяването на съпротивата на неговите защитници. Самият Мехмед Нешри отбелязва, че плячката в града била така изобилна, че породила възникването на поговорка в турския бит. Когато трябвало да отличат особено голямото богатство на някой, османците казвали „Ти на истанбулското разграбване ли се случи?“. Това, което не си струвало да бъде заграбено, чисто и просто бивало унищожено. Така било загубено за поколенията познанието в безбройните книги от имперските библиотеки, които описвали векове на балканска история. Иконите и статуите, които можели да бъдат открити във всяка константинополска църква, били изгорени или разбити, тъй като мюсюлманите ги счели за идоли, каквито религията им повелява да низвергват. Била унищожена и може би най-голямата гордост на Византия – иконата на Св. Богородица Пътеводителка, която била на близо хилядолетие. Като цяло османците пощадили онези квартали, които не оказвали съпротива, но съдбата на съпротивлявалите се била твърде незавидна.

Мехмед II се принудил да изпрати еничарски контингенти, които да озаптяват вандалствата насочени към сгради, тъй като желаел да превърне града в своя столица след овладяването му. Не била пожалена и „Света София“ – катедралният храм, който бил биещото сърце на Константинопол от самото си построяване. По време на кървавата вакханалия, течаща във византийската столица, в боголужебния храм била отслужвана литургия. В огромната катедрала се били укрили много столичани, които до самия край вярвали, че някакво чудо ще спаси града им от османски ръце. Дебелите стени и масивните бронзови врати на храма удържали за известно време турците навън, но след по-настойчив щурм плячкосващите османци нахлули и поголовно започнали да избиват събралото се множество.

Според легендата в този момент свещеникът, водещ литургията, изчезнал заедно със светия потир и причастието. Митът, че свещеникът ще се завърне в деня, в който градът отново е в християнски ръце и ще продължи от мястото, където бил прекъснал литургията, поддържал през столетията духа на обезверените жители. Разни легенди обаче не попречили на османците да превърнат катедралата в джамия. По заповед на Мехмед II един улем се качил на опразнения амвон и прославил Аллах, а кръстът от купола на „Света София“ бил свален и заместен с полумесец.

След превземането на Константинопол камбаните на християнска Европа били траур за превзетия град. Според приблизителни данни византийската столица загубила около 10 000 души, а пленените и заробените били около 50 000. На организираните тържища, знатните византийци били продавани или подарявани на изтъкнати османски военачалници и сановници като лични роби. Около 400 измежду най-изтъкнатите аристократи на бившата империя били изпратени, като подарък на ислямските владетели в Египет, Тунис и Гренада. Първоначално спасилият се мегадук Лукас Нотарас бил екзекутиран след като отказал да предаде сина си в харема на султана. Подобна била и съдбата на сина на историка Сфранцес, който бил посечен, защото отказал ласките на османския владетел, а сестра му отнела сама живота си преди да стигне до харема.

Макар и натоварено с висок емоционален заряд, превземането на византийската столица нямало някакъв сериозен отзвук в политически аспект. Във времето на своето загиване Византия отдавна вече не била регионална сила. Превземането на византийската столица има обаче многослоево символично значение, както за Европа, така и за балканските народи. За европейците падането на хилядолетния град е поредната заявка, която османците отправят за мястото на доминираща политическа сила на стария континент и психологически шок, който подкопава увереността на християните в собствените им сили.

За балканските народи последиците от краха на Константинопол са доста по-осезаеми. Неговото превземане означава, че полето на бойните действия срещу ислямската Османска империя се измества чувствително и инициативата вече не е в ръцете на християнските държави, а се поема от османците. Тяхната експанзия се насочва към Трансилвания, Унгария, Полша , Влахия и всички държави в непосредствена близост, представляващи заплаха за нейната доминация. Културните последици от падането на последната империя на Балканите също не са за пренебрегване. Хилядите бежанци, спасили се в държавите от западна Европа скоро се превръщат в катализатор за започналите процеси на обновление в областите на европейските култура, наука и философия, отваряйки умовете на хората за настъпващия свят на Ренесанса.

Източник: https://bulgarianhistory.org/