ИЗБОРИ

– Раздаде ли ги всичките? – попита отегчено момчето, докато разкопчаваше суитшърта си. До него, на мръсната дървена седалка, безмълвно стояха стекче с предизборни флаери, обвити грижливо с ластик, и картонена чашка с кафе.
– Ти как мислиш? – отговори с въпрос момичето. С престорена гордост вирна високо глава, при което конската му опашка заприлича на истинско кестеняво корабно въже, спускащо се по гърба му. Усмихна се и театрално вдигна двете си ръце като победител в състезание по лека атлетика, който току-що е пресякъл финиша.
Седях тихо до тях на и се опитвах да не мисля за нищо – едно от най-трудните упражнения. Защото мислите ни са като кълбото прежда, което всеки като дете е виждал да се търкаля някъде около стола на баба му със забити в него два шиша – сякаш нашето „вчера“ и „днес“.
А „утре“-то? Какво да правим с „туй наше вечно „утре“?
Да вярваме ли в него? Да го осъждаме или да се страхуваме?
От другата ми страна бяха седнали удобно един старец и жена на средна възраст. Старецът държеше в ръка измачкания си сив каскет и с плешивото си теме, наведен леко напред, може би търсеше лъчите на благосклонното октомврийско слънце.
– Всички са едни и същи! – каза вяло жената и с блаженство вдиша дима от собствената си цигара, която бавно догаряше в ръката ѝ като надеждите на българския национален отбор по футбол. – Не вярвам на никого! Няма да гласувам!
Старецът изправи глава и се взря в лицата, които го гледаха от налепените до него предизборни плакати, но не каза нищо.
Вместо да обърнат внимание на тази провокация, момчето и момичето продължиха разговора си.
– Ти какво ще правиш с твоите пари? – попита своя колега младата предизборна агитаторка.
Отговорът беше моментален, искрен и спонтанен:
– Ще се „отрежа“ в петък вечер. Ходим с едни приятели на клуб всяка седмица. Много е яко. Трябва да дойдеш някой път. А ти?
Една катафалка паркира до близката траурна агенция, оставяйки след себе си тягостното и нахално чувство за преходност и вина.
– А ти? – попита отново момчето след тази кратка, отрезвяваща за всички пауза.
– Абе к’во да ти кажа… – промълви замислено момичето. – С майка ми събираме пари за нова пералня, но май няма да мога сега да помогна.
– Защо? – въпросът на момчето увисна във въздуха заедно с дима от цигарата на жената до мен.
– Ще даря парите – каза момичето. – Не са много, но все пак. Ще ги даря за Георги. Нали се сещаш – момчето, дето…
– Да, да! – прекъсна го колегата му по предизборна кампания. – Сещам се.
Помълчаха още няколко мига, после момичето се усмихна и каза:
– Изпий си кафето и да тръгваме. Трябва да раздадем и останалите.