„КЛЮЧ ЗА ВРАТАТА“ (1965) Алън Силитоу

Не помня последният път, когато четох хартиена книга. Може би минаха няколко години. Оттогава до днес литературата, която прекарвам през душата, ума и сърцето си, е чрез моя киндъл.
Причината да посегна отново към т.нар. „хартиен носител“ бе обстоятелството, че книгата, която исках да препрочета, я нямаше в електронен вариант.
Гледахме се с нея известно време. По-точно тя ме наблюдаваше с любопитство, полегнала уморено върху стелажа на библиотеката. Питаше ме сякаш какво стана с онзи „юноша бледен“, който бях преди двадесет години, когато затворих последната ѝ страница, опитвайки се да осмисля какво е посланието ѝ към мен.
Като че ли чакаше кога най-после ще реша да посегна към нея отново.
Приближих се тихо един ден и я взех нежно в ръцете си. Разтворих пожълтелите ѝ страници, вдишах аромата им. Усетих как тупти сърцето ѝ. Чух как ми нашепва мъдростта, стаена в нея. Почувствах нетърпението ѝ да сподели с мен всичко, което пази между кориците си толкова дълго време.
Осъзнах за пореден път, че приключението с хартиената книга не се състои само от буквите, подредени в послушно строени изречения. То е всичко, което можем да уловим със сетивата си…дори нещо повече.
С тези чувства прочетох отново „Ключ за вратата“ след близо двадесет години.
Продължавам да вярвам, че е много важно на каква възраст се срещаме с дадена книга. От това зависи колко ще успеем да вземем от нея за себе си, колко ще можем да поберем в душевната си раница, да съпреживеем и почувстваме. По тази причина вярвам, че има смисъл от препрочитането на книгите.
От дистанцията на времето си давам сметка чак сега защо Силитоу е бил толкова предпочитан за превод от социалистическата литературна общественост. Това е заради левите му комунистически убеждения, заради които се превръща в знаме, развявано с огромно удоволствие от тоталитарните режими.
Иначе това е една история, която започва в предградието на Нотингам Радфорд и завършва в джунглите на Малая. Историята на един млад човек, който търси любовта, щастието и справедливостта – ключът за вратата на своя живот.
Кой знае защо, но се сещам за времето, когато бях дете и носех ключа от вкъщи с връзка на врата си. Без да подозирам за смисъла на метафората, която може да бъде всичко това.
Финалът на книгата е с послание.
„А след като човек има ключа за вратата, трябва само да напрегне мускулите си и да я отвори. Но няма да се учудя, ако се окаже, че за да успее, ще са нужни още толкова много години“
Остава само всеки от нас да разбере дали ключът за неговата врата е само един, или някъде някой пази втори.