„Червеният автобус“ (1966)

Бързам първо да призная, че до скоро не познавах Светомир Бабаков като автор. Попаднах съвсем случайно на една от неговите книги – „Червеният автобус“, издателство „Христо Г. Данов“, 1966 г.
За да бъда честен докрай, избрах я заради корицата, която ме привлече без да знам защо и как.
Просто търсех в Читанка – Моята библиотека български автори, които не съм чел все още. Обичам да откривателствaм литературно.
Свалих книгата и прочетох първите изречения. Историята започваше със слънчев летен ден в Пловдив, което ме спечели окончателно.
Ако трябва да вкарам този роман в някаква жанрово-тематична рамка, бих казал че носи отличителните белези и изразните средства на социалистическия реализъм.
Ако успеете да стъпите здраво на това усещане и да запазите емоционално равновесие, пред вас ще се открие една чудесна любовна история между бившият летец изтребител Борис и учителката по математика в техникум Вера.
Образите на героите са богати и пълни с живот. Ситуациите, в които Светомир Бабаков ги поставя, се отличават с убедителната достоверност на лично преживяното ежедневие на хората от епохата, от които е част и самият той.
Четейки, ще усетите неповторимата атмосфера и духа на Пловдив от края на шестдесетте години на миналия век, мечтите, надеждите, тревогите и малките радости на хората оттогава.
Книгата не може да избяга от времето, в което е написана, и носи своите идеологически белези. Заедно с това обаче, според мен, между страниците на „Червения автобус“ се откриват много от онези малки камъчета в обувките на „образцовото социалистическо общество“ и светлото му бъдеще, до което то така и не стигна.
Романът е и безценен извор за жаргона, използван от младежите по онова време.
Но най-голямото достойнство на книгата, по мое мнение, е изключително сполучливият ѝ финал. Той не ти натрапва готово послание, скроено непохватно. Оставя те да се замислиш за твоя собствен „Червен автобус“ и за спирките, които те очакват по пътя му.