ЧИЧО ВАСКО - Блогът на Илия Михайлов

Първа глава

Чичо Васко беше солиден и представителен мъж, запазен за своите почти седемдесет години и леко приведен под тежестта им.
Всъщност, когато го питаха на каква възраст е, той винаги се усмихваше и отговаряше, че е на четиридесет и осем. Обикновено този отговор срещаше основателно недоверие и отрицателно възклицание у питащия, но чичо Васко имаше своя теория по въпроса и винаги я споделяше с желаещите да я чуят.
– Човек не e на толкова години, колкото пише в личната му карта. Човек не е и на толкова години, на колкото се чувства, както казват. – обясняваше той. – Това са измислици. Човек е на толкова години, когато за последен път е бил щастлив.
Лицето му, сякаш изсечено от мрамор от ръцете на някой от италианските ренесансови майстори, все още беше красиво и изразително. Дори няколкото предателски бръчки, които си даваха среща около големите му черни очи, изглеждаха съвсем естествено и на мястото си сякаш винаги са си били там. Погледът му съчетаваше в себе си едновременно дружелюбна добронамереност, опитомена тъга и палаво детско любопитство.
Бялата му като януарски сняг коса винаги беше грижливо сресана назад и преливаше в добре поддържани бакенбарди – досущ като тези на Елвис Пресли. Чичо Васко обичаше Елвис и неговия рок енд рол. На младини се опитваше да се облича като него и да ходи като него. Дори успя да си набави няколко негови грамофонни плочи чрез един свой съсед, който работеше като международен шофьор в СО МАТ и често пътуваше до Югославия и Гърция.
Редом до чичо Васко винаги беше кучето му Стьопата. Това беше енергичен мелез, във вените на когото течеше кръвта на няколко породи и живееха паралелно поне две души. Едната му душа беше на любвеобилен и миловиден голдън ретривър – като онези, чиито снимки слагаха по календарите заедно с щастливи родители с деца, за да подсилят усещането за семейно щастие и благополучие.
Другата душа на Стьопата беше на истински Цербер – злобен, строг и безразсъдно смел, готов във всеки един момент да разкъса всеки и всичко, в които усети някаква заплаха за чичо Васко или за себе си.
Разбира се, добрата си душа Стьопата пазеше само за стопанина си, а злата си половина – за всички останали.
Хората често питаха чичо Васко:
– Защо си го кръстил Стьопата?
– Не съм. – отговаряше мъжът. – Той си дойде с името.
В действителност преди няколко години, когато чичо Васко се връщаше от София, където беше ходил на погребението на своя приятел от детството Степан, когото всички наричаха просто Стьопата, видя край боклуците на гарата едно безпомощно грозно кутре, което някой беше изоставил. За успокоение на съвестта си този някой беше поставил кученцето в старо родопско одеяло върху един продънен матрак, а до него имаше плитка найлонова тарелка с прясно мляко в нея.
В първия момент чичо Васко понечи да продължи по пътя си, бързайки да се прибере вкъщи, за да се опита колкото може по-бързо да забрави този ден. Няколко крачки по-късно обаче чу как кутрето скимтеше безпомощно. Без да знае защо мъжът се спря и се върна обратно. Постоя няколко минути, загледан в клепналите уши на бездомника и бялото петно на врата му, което беше като оазис върху черната му къса козина. Малките му лапички потрепваха в такт със скимтенето му.
Някакво непознато чувство беше отключило тежката ръждясала врата на сърцето на възрастния мъж, беше влязло вътре и плахо се озърташе, а той се опитваше да се бори с него с голи ръце. Разумът му, който както обикновено беше безмилостно откровен, крещеше в ухото му: „Върви си по пътя! Не ти трябват грижи. Това не е твой проблем! Не се прави на Добрия самарянин.“
Разколебан, чичо Васко като че ли беше готов да се обърне и да си тръгне отново, но не го направи. Вместо това изпсува на ум и се върна обратно. Наведе се над продънения матрак, подгизнал от влага и мърсотия, и взе в силните си опитни ръце кученцето. Усещаше как сърцето му биеше учестено заедно с неговото. Сложи го на топло в якето си и се отправи към вкъщи. От този момент нататък чичо Васко и Стьопата станаха неразделни.
Освен с кучето си, чичо Васко никога не се разделяше и със своето колело. То беше неговото средство за придвижване в пространството и времето. Обичаше да се качи на него и с часове да го кара по пустите сиви улици на малкия тъжен град.
Това беше един стар съветски мъжки велосипед с големи гуми и рамка, пребоядисвана много пъти, но вече доста позахабена. Върху нея все още личеше мястото, на което някога имаше една детска седалка. Чичо Васко първоначално се опита да я закрепи сам, но после потърси помощ от свой познат, който работеше като заварчик в завода. На седалката сядаше Дамян – синът на чичо Васко и двамата често пътешестваха, когато времето беше хубаво. После Дамян порасна, завърши училище , отиде войник, а след това стана моряк и все по-рядко се прибираше вкъщи. Обаждаше се понякога на баща си и всеки месец му изпращаше пари. Чичо Васко знаеше, че синът му е някъде по моретата и страдаше, че не го вижда, но в един момент страданието му се превърна осъзната и приемана с достойнство самота, която го обгръщаше и той потъваше в нея. Като един истински древногръцки стоик, изпаднал в прозрение и състояние на „проаиресис“, той се надяваше със силата на волята си, че самотният му живот всъщност е онази здрава основа, на която се крепи усещането за щастие на сина му. Родителите ни носят тази карма на плещите си – да бъдат мостове за нас и за всичко онова, което си мислим, че ще ни накара да се чувстваме успели и удовлетворени в живота.
Третото нещо, с което чичо Васко не се разделяше никога, беше една малка черно-бяла снимка на красива млада жена с дълга коса, която падаше като вълните на Ниагарския водопад около миловидното ѝ лице. Очите ѝ излъчваха спокойствие и някакъв особен вид старомодна увереност, присъща за някоя смела интербригадистка от Испанската гражданска война. Истинска Марина Хинеста на покрива на хотел „Колон“ в Барселона.
На гърба на снимката, която стоеше винаги в портфейла на чичо Васко и той я носеше със себе си навсякъде, красив женски почерк беше написал „За тогава, когато днес ще бъде някога! С обич! Д.“. Когато беше по-млад често я изваждаше, гледаше я дълго и замислено, докато спомените му играеха тежко мълчаливо хоро в душата му. Преди да прибере обратно снимката чичо Васко винаги поклащаше мълчаливо глава и палеше цигара. Колкото повече остаряваше обаче, този негов ритуал ставаше все по-семпъл. Напоследък той рядко изваждаше и гледаше снимката. Само понякога попиваше с ръка портфейла си във вътрешния си джоб, за да се увери, че всичко е там – на мястото си, близо до сърцето му. Вече все по- приглушено чуваше и хорото на спомените си, но все още…все още…имаше моменти, в които нещо у него се събуждаше и се опитваше да напомни за себе си. Това бяха трудни мигове, в които чичо Васко разчиташе още повече на Стьопата. Говореше му за живота и как не трябва да се живее, за грешките и поуките, за шансовете и възможностите, които остават неосъществени. Стьопата го гледаше мълчаливо и леко скимтеше от време на време в знак на съгласие, сгушвайки се в краката му. Чичо Васко го галеше по гърба и главата, а кучето ближеше загрубелите от работа и от годините ръце на възрастния мъж.
Снимката беше на Дана – жената, която стана негова съпруга още преди той да влезе в казармата. Бурна ученическа любов, която разцъфна в брак, но не успя да премине в следващото си напълно закономерно състояние – другарство. „Другар в живота“ – чичо Васко често мислеше за този израз. Все повече осъзнаваше колко много години, чувства и споделеност се съдържат в него; колко безсънни нощи, саможертва и взаимни компромиси съдържа той; колко осъзнато доверие и вяра в „ние“ се крият зад него.
От любовта им се роди Дамян и няколко години те бяха щастливи. После нещо се счупи някъде и същата тази любов излетя като подплашен гълъб от градски площад. Чичо Васко усещаше, че Дана се отдалечава все повече и повече от него. Опитваше се да се бори с това и да го спре. Опита да говори с нея няколко пъти, но без успех. Нещо или някой беше застанал помежду им и беше скъсал най-тънката и най-здрава нишка, която може да свърже двама души – тяхната любов.
Обвиняваше се, търсеше грешки, които бе допуснал, за да ги поправи, ако е възможно. Страдаше, но всичко се оказа напразно.
Една вечер чичо Васко се прибра и видя на масата в хола писмо от жена си и ключовете от апартамента. Дана го напускаше, съжаляваше, извиняваше се, оправдаваше се, но го напускаше.
Чичо Васко не каза нищо. Нямаше на кого, а и той не знаеше какво. Усети само, че в душата и в сърцето му изведнъж стана много студено и празно. Никой не знае какво се случва с думите, които хората не успяват да изрекат по една или друга причина, но едно е сигурно – раните от тях зарастват много трудно и дълго.
Както всяка сутрин, така и тази, чичо Васко нахрани Стьопата, който вече предвкусваше разходката, въртейки опашка от удоволствие.
– Стягай се, момче. – обърна се стопанинът му към него. – Излизаме.
Стьопата вече стискаше в зъбите си своята кожена каишка и изчака докато чичо Васко заключи вратата и изкара колелото си навън. Качи се на него, стиснал каишката на четириногия си приятел и двамата поеха по празните улици на събуждащия се град.