МАРТЕНИЦИ

Бързам към спирката. Надявам се да успея. Трябва да успея. Поредното ми надбягване със себе си, в което победител винаги излиза времето. Такива сме си ние хората. Все бързаме за някъде или нещо и рядко осъзнаваме, че цената, която плащаме, е единственото, с което разполагаме – нашите дни, часове и минути, отредени ни тук на Земята. Може би така е редно, за да виждаме смисъл, в това, към което се стремим. Може би така успяваме да покриваме по-безболезнено вноските си „Живот“ на разсрочено плащане, без да ги усещаме.
Мартенският вятър днес е на моя страна. Духа в гърба ми, сякаш за да ми даде допълнителна скорост и кинетична енергия. Търся с очи слънцето, но явно в момента то си почива, притихнало зад завесата от сиви облаци, надвиснали над мен. А колко хубаво се смееше с лъчите си сутринта! Усмихна деня ми и ми вдъхна вяра в него, надежда и смелост. Но точно сега явно и то се е уморило от земляните и от тяхната неблагодарност, злоба и късогледство.
В такива моменти осъзнавам защо хората още от най-древни времена са почитали Слънцето. Сигурен съм, че не са били много нещата тогава, които да ти дадат кураж така, както слънчевите лъчи, прокрадващи се през входа на собствената ти пещера и подканващи те да излезеш навън, за да се опиташ да бъдеш човек. Убеден съм, че докато Платон е писал своя прословут „Мит за пещерата“, със сигурност е спирал от време на време, поглеждал е към синьото небе на Древна Елада и е съзерцавал слънцето, примижавайки. Вдишвал е свежият полъх, носен от тюркоазените води на Йонийско море, примесен с аромата на маслиновите дръвчета, а после е продължавал да пише, завещавайки ни мъдрост.
Няколко студени капки неочакван дъжд ми припомнят за ранния следобед тук и за моето бързане. Усилвам ход, минавайки по градските улици като през шпалир от метални бели решетъчни стойки, отрупани с мартеници. Най-различни по вид и форма: от традиционните Пижо и Пенда до пластмасови значки на анимационни герои и емблеми на футболни отбори. Няма как! Трябва да подкрепяме китайската икономика. Без нея сме загубени. Чудя се дали има нещо по-глупаво от Спонджбоб от квадратните гащи на когото висят усукани бели и червени конци. Всъщност, може би има, но това е друга тема.
Опипвайки своите мартеници, които са десетки на китката на дясната ми ръка, свивам в една глуха уличка. Тя води към заветната ми цел – спирката на автобуса, който ще ме отведе обратно в моята пещера. Пред мен се задава прегърбен мършав човек, облечен анцуг и стар тъмносин ученически балтон. Имах такъв навремето. По мургавото му брадясало лице е изписана умора и тихо смирение. Бута стара детска количка, от която е запазен само багажникът, в който грижливо са наредени наръч съчки, пристегнат с бяла връв. Спира се пред казаните и проверява нещо в тях, а аз го приближавам все повече. Вече ми е хрумнало нещо и забавям ход. Устремявам се към него и свалям една от моите мартеници. Заставам точно пред количката му, а той се сепва. Черните му дълбоки очи се изпълват със страх и изненада. Вадя мартеницата и понечвам да му я завържа. Той бързо е окопитва и издърпва ръкава си, протягайки слабата си ръка към мен. На нея виждам как някой преди много години е татуирал сърце и две букви под него, които вече едва се четат. Може би някакво любовно обещание, дадено кой знае преди колко години.
– Честита Баба Марта! – казвам, докато му връзвам мартеницата.
Той продължава да ме гледа с изненада, но вече без страх. Благодари ми с пресипнал глас, а аз правя опит да го заобикаля и да продължа към спирката. В този момент човекът ми казва:
– Чакай! – бърка в джоба на анцуга си, вади едно лукче, обвито в зелена опаковка. Избърсва го и ми го подава. Вземам го и на свой ред благодаря. После се сбогувам и продължавам по пътя си. Усещам как нещо ме стиска силно за гърлото и не иска да ме пусне, а очите ми се навлажняват. Започва да вали.