Блогът на Илия Михайлов

Изкъпаната есенна сутрин любопитно се опитваше да надникне през прозорците на автобус № 12. Подтикнато от нея, септемврийското слънце вече гъделичкаше палаво с лъчите си лицата на някои от полусъбудените пътници. Не на всички обаче се полагаше тази чест, доколкото успях да забележа. Може би слънцето само си избира хората за тази любима своя магия, разпознавайки онези от нас, които вярват в нея, оценяват я и са заслужили да участват. Малко неща са по-зареждащи с оптимизъм и вяра сутрин рано от слънчев лъч, който гали нежно челото ти. Докосва като майчина ръка едва-едва бузите ти. Закачливо ти дарява безценна доза душевен витамин D и сякаш ти нашепва тайно в ухото,…

Вече повече от три часа пътуваме с Валка, а сме още на половината път. Умората и отегчението се разхождат доволни по коридора на влака и от време на време хвърлят по един тържествуващ поглед към нас и останалите нещастници в задушните купета. Отворили сме всички прозорци, но единственото което се усеща, е как горещият вятър играе на гоненица сам със себе си. Затварям за миг очи се опитвам да се прехвърля на някое по-приятно и прохладно място – някъде на сянка в мислите си, но нещо не ми се получава. Миризмата която ме боде от време на време в носа, обзалагам се, е същата, която през XV-XVI в. са усещали…

– Оооо, младежи! Как е настроението? – жизнерадостно почти се провикна служителката на БДЖ към групата пенсионери, които седяха кротко на празния перон. Поредното закъснение на бързия влак за Варна явно не ги притесняваше особено. Може би, защото на тяхната възраст времето вече има малко по-лежерно усещане само за себе си, изпълнено с много повече търпение и условни наклонения. А и морето, за където се бяха запътили, така или иначе, нямаше да избяга. За мъжете, които бяха отишли по-настрани да изпушат по една цигара, това бе удобен повод да продължат разговорите си за политиката, които и без това водеха ежедневно в пенсионерския клуб. Обсъждаха въпроси от националната сигурност и състоянието…

Мръсно белите облаци, надвиснали над гарата, са се сгушили един в друг, като стадо настръхнали изплашени овце. Слънцето явно отново си е взело почивен ден, а юни си отмъщава на хората за нещо, с което без да разберат, са го обидили. По празния перон вятърът гони една използвана маска за еднократна употреба. Търкаля я закачливо насам-натам, докато реши какво да я прави. После изведнъж хуква нанякъде в съвсем друга посока, сякаш е забравил печката включена. Мирише на дъжд, но все още не вали. Може би днес ще се размине. Може би лятото все пак ще събере смелост и ще дойде най-накрая, за да зарадва всички, които го чакат. Едно лято…

Тишината на юнското утро удобно се беше настанила в празния все още подлез пред гарата. Само продавачът на банички, червендалест шишко с малки очички, гледаше със задоволство и гордост витрината на баничарницата си. Баници, тутманици, кифли и какви ли още не тестени произведения на изкуството очакваха търпеливо най-ранобудните пътници, които да изкушат. Една възрастна дама с тъжно лице, която всеки ден продаваше билки и подправки точно до павилиончето за пижами, вече разстилаше голям стар чаршаф, върху който да подреди своите лечебни треви и лозови листа, надиплени грижливо във вързопчета. Отнякъде скоро се появи млад мургав мъж с мръсна коса и странен поглед. Беше обут в къси панталони и вълнени чорапи…

Продължаваше да вали вече цял следобед, меланхолично и някак умиротворително. Едрите дъждовни капки се спускаха монотонно от небето, което беше свъсило веждите си – гъстите сиви облаци, надвиснали като обвинение над големия град. По улиците му се виждаха само коли със запалени фарове, нарушаващи от време на време покоя и блаженството на локвите, които бавно се превръщаха в подобия на микроязовири. Дори вятърът се беше скрил някъде на сухо заедно с уличните котки, за да не пречи на тази дъждовна градска нирвана. Бързах мокър от спирката към вкъщи, копнеейки за един хубав чай в очакване на уютна вечер с Валка и пореден епизод от “Короната”. Има нещо много семейно в…

Изкъпаното от снощния дъжд майско утро вече се разхождаше по улиците на големия град. Най-ранобудните слънчеви лъчи нежно се отразяваха в мръсните прозорци на гарата. Играеха си палаво на слънчеви зайчета и после уморени падаха пречупени от другата страна – в празната все още чакалня. Миришеше на липа от съседната градинка и на топли закуски от баничарницата, на чиято врата гордо висеше надписът “Пекат се на място”. Сякаш това бе някакъв сертификат за качество, нещо от рода на “Произведено в Германия”. Върху каменния перваз на подлеза, точно срещу входа на гарата, бяха насядали колоритна група абитуриенти, явно прекарали бурна бална нощ. Личеше си по уморените им недоспали физиономии, измачканите кринолини,…

– Има време. – каза сякаш на себе си незрящият човек. – Има още цели 15 минути. – после се подпря на белия си бастун и се наслади на останалата част от цигарата си. Беше около четиридесетте, с прошарена коса, грижливо сресана назад. Обут в черни панталони и облечен в старомодно кожено яке, поизтъркано на лактите. Слънчевите му очила бяха леко наклонени на носа му, като че ли всеки момент щяха да паднат. Спътникът му, младеж със зелен избелял суитшърт, скъсани дънки над глезените и платнени кецове, огледа празния перон и голямото електронно табло в средата на гарата без да каже нищо. Погледът му се спря върху една от продавачките…

“Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш” Еклесиаст 11:1 Четиримата старци са застанали по средата на моста, надвесили надолу през перилата побелелите си глави, загледани в пенливите бързеи на реката, която днес тече някак по-енергично. Зад гърбовете им, сякаш надигайки се на пръсти, покровителствено се извисява планината. Вятърът услужливо гони, като овчарско куче, няколкото пухкави облаци в синьото небе, за да направи място на лъчите на майското слънце. Покрай тях минават две майки с детски колички и един забързан колоездач. Малкият град вече е буден. Кварталните кафенета се подготвят да посрещнат армията от потенциалните си клиенти, които толкова дълго не можеха да обслужват. Хората…

Почти 7.00 ч. е. В купето на бързия влак за София сме само аз и моят верен  спътник – сутрешният студ. Чудя се защо досега БДЖ не са го назначили на щат при тях. И без това той е единственото сигурно нещо в българските железници. Винаги е на работа, не ползва отпуск и любезно посреща всички пътници, като дори понякога се престарава. Мирише така, както никъде другаде. Имам чувството, че ако участвам в телевизионно състезание, в което със затворени очи трябва да отгатна дадена миризма, никога не бих сбъркал две неща – дюнери и пътническо купе в България. След десетина минути потегляме и аз се опитвам да се съсредоточа върху…