Блогът на Илия Михайлов

На специална церемония, която се проведе на 21.04.2023 г. в НДК в София Илия Михайлов бе сред удостоените с наградата “Достойните българи” на вестник “24 часа” в нейното юбилейно XX-то издание. Признанието е за няколкото благотворителни каузи през последните години, които той организира с книгите си. През 2018 г., с „Побързай“, бяха събрани 12 000 лв. за лечението на онкоболен колега. Две години по-късно, през 2020 г., с „Автобус за някъде“ бяха събрани средства за МБАЛ – гр. Пазарджик. През 2021 “Ежедневности” събра 4100 лв., които постъпиха в сметката за лечение на онкоболни деца в Пловдив при УМБАЛ “Св.Георги” ЕАД. През 2022 г., с петата книга на И. Михайлов „Доизмислено щастие“, беше…

Първата среща на сборника с разкази на Илия Михайлов „Добър ден, добри хора!“ беше в Пловдив, в залата на Дружеството на пловдивските писатели, на 18.04.2023 г. Модератор на събитието бе пловдивската журналистка, поетеса и писателка Екатерина Костова. Споделяме с вас нейното ревю за книгата. “Първото усещане е, че разказите на Илия Михайлов в последната му книга „Добър ден, добри хора“ (Издателство Планини) не са художествена литература и изобщо нямат намерение да са такава. Защото разказват за онези малки зрънца под дюшека на ежедневието, които ни бодат съвестта и трудно ни оставят да заспим. И защото сюжетите на Илия са от срещите му с неговите собствени реакции на случките от живота,…

Величко Минеков е български скулптор, известен с монументалната си пластика, и общественик, депутат в Осмото и Деветото Народно събрание в периода 1982 – 1990 година. Роден е на 13 октомври 1928 г. в пазарджишкото село Мало Конаре. Учи в ВИИИ „Николай Павлович“ в София при проф. Андрей Николов и проф. Марко Марков, а завърша през 1954 г. в класа по скулптура на проф. Любомир Далчев. От 1964 г. е преподавател по скулптура в Художествената академия. От 1967 г. е доцент, а през 1975 г. става професор. На следващата 1976 г. е избран за ректор на Академията, който пост заема до 1983 година. По-късно преподава във Великотърновския университет. Сред учениците му…

За мен е огромна чест да съобщя, че вчера (07.03.2023 г.) получих престижната литературна награда от конкурса “Райко Алексиев”. Случи се точно днес, когато се навършват 130 г. от рождението на този смел и честен човек. Награден бе разказът ми “Една сутрин на д-р Атанасов”, който влезе в новата ми книга “Добър ден, добри хора!”. Тя ще излезе скоро от печат чрез Издателство “Планини” Благодаря на уважаемото жури за високата оценка! Посвещавам това признание на жена ми и семейството ми, които винаги са вярвали в мен и са ме подкрепяли. Парите към наградата дарявам на един човек, който в момента се бори за живота и здравето си, но името му…

Преди 43 г. Bon Scott (1946 – 1980), AC/DC, завинаги напусна този свят. За съжаление, нямам честта да го познавам лично, но всички ние – милионите фенове на бандата в цял свят, пазим в себе си някакъв свой негов образ, някакъв свой Бон. За едни той е пияница, женкар и побойник. За други – лошото момче, за което адът не е опасно място. Трети виждат в него символ на живота на скорост по магистралата към ада, достигнал до ръба и паднал в обятията на дебелата Роузи… За мен Бон е брилянтен глас, чаровна усмивка, дяволит подканящ поглед, обаятелна харизма, поетичен и музикален талант, чувство за хумор и една бутилка Jack…

Православен християнин съм. Поне се опитвам да бъда такъв, но имам проблем с 4-та Божия заповед, защото притежавам своите литературни идоли, на които се кланям в душата си. Те ме вдъхновяват. Доставят ми интелектуална нирвана, докосват сърцето ми и пазят любовта ми към г-жа Литературата. Един от тези мои кумири е Фьодор Михайлович Достоевски (1821 – 1881), а днес се навършват 142 години от неговата кончина. За съжаление нямам честта да познавам лично Фьодор Михайлович, защото ни разделят няколко епохи и различни светове. Но въпреки това често съм си представял как се разхождаме с него по “Английската набережная” в Санкт Петербург покрай студените води на р. Нева, разговаряйки за Човека…

Помня първия път, когато се почувствах така. Беше преди доста години, когато за пръв път гледах “Мера според мера” с великия Руси Чанев. Усетих как нещо в душата ми бушува, кипи и се бунтува. Искаше ми се да грабна манлихерата и да последвам Гоце, Яворов и другите български “херои”, решили да “похарчат” най-скъпото, което имат – живота си, в името на това, в което вярват. По-късно осъзнах, че това е буйната кръв на дедите ми по майчина линия, която тече във вените ми и ме свързва с тях – българи от Македония, които след Балканските войни (1912-1913 г.) търсят спасение в Отечеството си. По същия начин се почувствах и снощи,…