Блогът на Илия Михайлов

Втора глава Сашо беше от хората, които вземаха от живота само онова, от което имаха нужда в настоящия момент, а останалото великодушно оставяха на другите. Живееше така, че да има и за утре – по малко, бавно и предпазливо, някак на забавен кадър. Сякаш дните му бяха коледни сладки, които той подслаждаше, за да му стигнат за по-дълго време. Този навик беше запазил още от дете, когато баща му, в края на всеки месец, след като получеше заплатата си, му купуваше голям млечен шоколад с нарисувана на него крава и му го носеше вкъщи. Сашо го вземаше и дълго го държеше в ръцете си, докато започнеше да усеща, че шоколадът…

Вървим с г-жа Зима под ръка по сивия булевард на големия град. Около нас като мълчаливи свидетели, подредени в шпалир, са вековните чинари с голи клони, в които вятърът – скитник свири с уста и клати от време на време. – Каква зима си ти? – питам я с разочарование в гласа си, а тя ме поглежда и не казва нищо. – Ще ме прощаваш, но за мен не си истинска зима. – продължавам аз, докато тя мълчи въпросително. – Зима без сняг е като кюфтета без лук. – довършвам, цитирайки великия Георги Русев. Тя отново не казва нищо. Какво ти разбира Зимата от българско кино?! После пуска ръката ми…

Коледа си ти, приятелю. Ти и всички добри хора по тая грешна земя. Бързай да направиш Добро, защото утре може да е късно! Направи го сега и винаги, когато можеш, не само по празниците! Може би ще ме попиташ „Защо?“ и „Какъв е смисълът?“ . Със сигурност е трудно да го откриеш днес – във времето, в което живеем. Може би никога не е било по-трудно да повярваш в Доброто, да го подкрепиш, да излекуваш крилете му и да му помогнеш отново да полети. Не знам верният отговор, а и може би няма такъв. Всеки сам решава за себе си, поема отговорности, прави избор, стремейки се към това, към което…

Първа глава В кухнята на малкия панелен апартамент беше топло. Старият маслен радиатор даваше всичко от себе си, напомняйки за младостта си и най-добрите си дни. Прозорците, заобиколени от пожълтели тапети, дори вече бяха изпотени. А вятърът-бездомник се блъскаше упорито в тях от външната им страна като нахален глупак, който не разбира от дума и си търси белята. Чуваше се как чешмата в стаята капе от време на време върху някоя от неизмитите чинии в мивката. Пригласяше ѝ спокойното равномерно дишане на Мишо, който спеше на леглото до масата, завит с избеляло родопско одеяло, което мaйка му беше купувала с толкова любов за чеиза му. Календарът на стената, рекламиращ някаква…