За мен

И. Михайлов
Как искам да прегърна това училище и да му кажа колко много го обичам!
Снимка: личен архив

Здравейте! Аз съм Илия Михайлов.

Роден съм през 1977 г. в гр. Пазарджик. Зодия Риби.
Безпартиен българофил.
Вече повече от 20 г. се опитвам да бъда полезен на бъдещето на България – нашите прекрасни деца, като старши учител по история и цивилизация в СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик, в което съм учил 11 години. Поради тези причини нося това училище в сърцето си и го чувствам като своя кауза. Ето го и него:
Пет години от живота си отделих на София и Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ гр. София, за да добавя „висше образование“ към визитката си.
Изпълнен дълг към родината: 6 месеца в казармата в Пазарджик, 2001 г.
Вече повече от две петилетки живея в Пловдив, защото домът е там, където е сърцето.
Обичам жена си, книгите, класическото българско кино, снега и кафето със сметана.
Музика: класически рок и хеви метъл.
Любима банда: AC/DC
AC/DC, 2021
AC/DC, 2021 г. Обичам тези момчета и тяхната музика
Снимка: https://www.rollingstone.com/
Страхувам се от високо, от ескалатори, от простотията и безразличието .
Старая се да вярвам в Бог, макар че съм сигурен, че небесното ми досие с прегрешения е дебело като огромен биг мак, който ще ми бъде сервиран един ден, когато почукам на Небесните врати.
Вярвам на писателите и поетите, защото те го заслужават.
Вярвам, че ако човек иска нещо много силно, то той ще намери начин да го постигне, в противен случай – ще си намери оправдание. А оправданието е като дупето – всеки си го има.
Вярвам на Българската национална телевизия.
Надявам се, че България все пак и въпреки всичко ще я бъде.
От дете стискам палци за Liverpool FC и на 10.11.2019 г. успях да сбъдна една своя мечта, стъпвайки на Светата земя – стадион „Анфийлд Роуд“, Ливърпул, Великобритания.
10.11.2019, Ливърпул
Успях да сбъдна една своя детска мечта и стъпих на стадион „Анфийлд Роуд“ в Ливърпул, 10.11.2019 г.
Снимка: личен архив
Изживяването не може да се опише, нито да се сравни с нищо. Ето как се случи:

Ще завърша своя разказ в снимки и видео за Ливърпул с това как отдадох почит към великите The Beatles пред техните статуи в центъра на града. Опитах се да миксирам някои от техните вечни хитове под бръснещия вятър на Мърсисайд. Моля, не се смейте! Само толкова ме бива в пеенето.

 

И докато съм на футболен абзац – една от мечтите, които все още пазя, е свързана с ФК “Хебър” Пазарджик и неговото завръщане в професионалния български футбол. Един ден този отбор отново ще застане там, където му е мястото – сред най-добрите в България.

Опитвам се да бъда добър човек и в същото време да остана себе си (разбирай – истински), което днес е доста трудно, а може би и непрепоръчително, но това е въпрос на личен избор.

Често ме питат за нашия ежедневен поздрав с децата, който е малко по-различен. От години, винаги когато влизам в класната стая, поглеждам сладурите в очите. Виждам, всъщност, пред себе си една голяма прегръдка и казвам:

– Добър ден, добри хора!

А те ми отвръщат:

– Добър ден, добри господине!

Опитвам се да ги накарам да проумеят, че те наистина са добри хора. Опитвам се да им помогна да повярват, че има смисъл да бъдат такива не само в час, но и в живота, колкото и трудно и безсмислено да изглежда това понякога. 

Не! Не ми е приятно да го правя. Не ми е приятно всеки час да събирам телефоните на децата. Когато навремето започнах тази практика, дори изпитвах леко неудобство.
Убедих се обаче, че това е едно от задължителните условия, за да си върнем вниманието им в клас. Понякога, все още, им е трудно да ме разберат. Гледат ме с укор и недоволство. С очи ми казват „Ама защо сега? Пак ли?“. Тогава ме боли още повече, но стискам зъби, защото знам, че е за тяхно добро и защото съм сигурен, че някой ден ще разберат, че така е трябвало, че съм бил прав…поне за 40 минути.