„НИЕ СЕ ОБИЧАМЕ!“

Декември вече тропаше сърдито с краче. Дните бяха станали къси, скучни и еднообразни – като сериите на „Дързост и красота“, а вечерите – дълги и потънали до уши в домашен уют и миризма на готвено. Студът беше дошъл отдавна и всички бяхме свикнали с него, като със старо чувство за вина. От Коледа ни деляха повече от две седмици, но Коледният дух вече бавно се настаняваше в сърцата на всички, превръщайки се в свещено очакване. Беше поредният четвъртък, педагогическият съвет току що бе свършил и аз се метнах на предпоследния автобус за Пловдив, поемайки за вкъщи. Тъмнината владееше целия автобус, в който бяхме само аз и още някакъв силует, за чийто притежател не знаех нищо. Парното работеше с пълна сила, отпуснах се на седалката, превъртайки като на лента работния ден. Виждах само огънчето от цигарата на шофьора, която той беше запалил – противно на всички правила и изисквания. По „Радио 1 рок“ звучеше поредният хит от 80-те години на миналия век. Истинско блажено безвремие, което обаче свърши след по-малко от половин час. Слязох на спирката на езиковата гимназия, а един бял градски автобус N 44 бавно ме подмина, намигайки ми с насмешка и пренебрежение. Започна да вали някаква странна смесица от сняг и дъжд, които сякаш се караха помежду си кой да ме измокри. Изведнъж една синя кола намали и спря пред мен. „Качвай се, ако си към центъра! Аз отивам към площад „Съединение“!“ – каза шофьорът. Без да се замисля, скочих бързо и потеглихме. Разменихме обичайните в такива случаи общи приказки и бързо се озовахме на моста на Герджика. Преди да сляза попитах моя благодетел „Не те ли е страх да качваш непознати на стоп ?“. „Страх ме е, разбира се – отговори той – но се опитвам отново да се науча да правя Добро….“. Чувствах се като зашеметен от отговора на този модерен хуманист. Докато минавах под уличната лампа, си спомних думите на покойния Бисер Киров „Искам на знамето на България да пише „Ние се обичаме!“. „Възможно ли е?“ помислих си аз, а после бързо се шмугнах във входа. Навън продължаваше да вали…