ПОСЛЕДНИЯТ ПЪТ

Това беше последният път, когато го видях жив. Помня го от времето, когато все още вярвах в Дядо Мраз, а Пазарджик ми изглеждаше огромен и шарен. По-късно вече ми приличаше на герой от книгите на Тери Пратчет. Нисичък, слаб, леко прегърбен ромски бард (как звучи само!) със стара шапка с козирка и смешни мустаци.

Винаги спокоен, но устремен нанякъде, следващ съдбата си на уличен музикант, стиснал в ръка самоделната си китара от тенекия от маслини с дървен гриф и телени жици.

По-късно разбрах, че прякорът му е “Малкия Мук“, но всички го знаеха и като „Ванката от Ковачево“. Аз пък си го бях кръстил Пако де Лусия.

Беше седнал под една сянка близо до Тортата и свиреше. Очите му – блажено затворени, а той самият – сякаш изпаднал в някакъв транс. Истински древногръцки разказвач, който с лирата си описва бурния живот на боговете, а вълните на синьо-зеленото море докосват душата му.

Не разбирах какво пее, а и той най-вероятно също, но беше нещо тъжно. Китарата му сякаш плачеше, спомняйки си за някаква нещастна любов в далечната му индийска прародина между знатен махараджа и красива бедна девойка с червена точка на челото.

Прекъснах го, оставяйки му своето левче, и го помолих да ми разреши да го запиша. Усмихна се някак свенливо и това ми беше достатъчно.

Няколко седмици по-късно разбрах, че е загинал в нелепа катастрофа край Велинград, пътувайки на автостоп. Обзалагам се на 7 лв, защото само толкова имам в себе си в момента, че Смъртта го е заварила така – с блажено затворени очи, пеещ своята тъжна песен. Почакала е за миг, послушала го е, а после заедно са тръгнали по ул. „Вечност“