ЦИРКЪТ

Когато си на 13 години, животът често ти изглежда като една от онези задачи с думи от учебника по математика, в които някой  се интересува за колко време ще се напълни с вода един басейн, ако едната му тръба работи 2 ч., а другата 3. (Какво значение има това, по дяволите?! Нали после децата ще са щастливи, къпейки се в него!).

Правилата ти се струват прекалено много – като оставащи минути до края на скучен учебен час.

Това е времето, в което майка ти ти прилича на устройство, което постоянно се опитва да те завива, проверява дали си потен и написал ли си домашните си за утре.

Така поне се чувствах аз като дете от 80-те години на миналия век. Още повече, че тъй като баща ми почина прекалено рано, баба ми беше и мой баща и втора майка, а това означаваше още едно такова устройство за контрол вкъщи.

Без да осъзнавам, че брат ми е с 10 г. по-голям, често се бунтувах срещу една голяма несправедливост. Той имаше право да си лепи в стаята плакати на AC/DC, Metallica, Led Zeppelin, Deep Purple и Queen, а аз не.

Смело мога да кажа, че споделях съдбата на руските крепостни селяни от XIX век, защото според конституцията на майка ми, имах право да си играя само пред нашия блок и в краен случай някъде из вътрешния двор на ЖК „Младост“. Всеки опит за самоотлъчка беше осуетяван на момента от баба ми, която четеше библията си на прозореца в кухнята и ме наглеждаше. При редките си бягства зад желязната завеса веднага ме настигаше в гръб нейният глас и система й за ранно известяване: „Илкооооооооооо!“.

Така стояха нещата в края на август 1989 г., когато един ден в квартала пристигна цирк от Унгария. Големи сини букви „APOLO“ на оранжев фон оповестиха официално неговото име.

Настани се на малкия махленски стадион и щеше да остане там цяла седмица. Кварталът сякаш се прероди и започна нов живот. Всички се почувстваха специални, защото всяка вечер целия град идваше на цирковите представления. Живеехме и дишахме с цирка. Е, имаше и недоволни – няколко души, които имаха обработваемо парче земя в близките ранчета, на които се налагаше да заобикалят, за да стигнат до там. Но и те често започнаха да се спират край цирка навръщане. Оставяха на земята тежките си кофи с розови домати и краставици. Подпираха се на мотиките си, по които все още имаше полепнала мокра пръст и гледаха.

Унгарците бяха мили и любезни хора. За повечето от нас те бяха първите чужденци, които виждахме на живо. Общуването, макар и на развален руски и с жестове, беше успешно. Никой и нищо вече не можеше да спре мен и другите хлапаци от квартала да висим постоянно пред цирковата шатра. Цирковите артисти ни подаряваха балони, дребни бонбони, а най-големите късметлии от нас получиха възможност да погалят едно от двете малки циркови понита или бяха великодушно допускани на представленията безплатно, а на другия ден всичко се повтаряше.

Помня, че онази сутрин бързо закусих и се изстрелях към стадиона. Бързах с всички сили, за да видя отново тази цветна жива картина, в която участвах и аз самият. Едва успях да премина през 8 и 9 блок, които и днес си стоят там като двама отегчени великани и това, което видях, ме попари. Всичко беше пусто. Стадионът отново беше придобил обичайния си вид. Усетих, че една издайническа сълза потича надолу по бузата ми. Тъгата бързо зае мястото си в ложата на моите спомени. Циркът си беше отишъл, а както осъзнах по-късно, с него завинаги си беше отишло и детството ми.