ФК “Хебър”

Това беше любов от пръв поглед. Влюбих се в него още тогава – в онзи топъл съботен октомврийски следобед в края на 80-те. Запознахме се там – на “Любен Шкодров”, който днес всички наричат “стария стадион”. Вуйчо ми бе този, който ме доведе тук – под клоните на могъщите тополи, обградили футболното игрище като последната стража. Още тогава обикнах този отбор.
Помня морето от хора на този мой първи мач. Те се вълнуваха, съпреживяваха шумно всичко, което се случваше на терена – всеки тъч, фаул, корнер. Разпалено наставляваха страничния съдия. Ако се случеше някое негово отсъждане да не им хареса, следваха такива пожелания за жена му и дъщеря му, че ме е срам да си ги помисля. На почивката повечето палеха цигари. Коментираха ентусиазирано предстоящата програма на “Б” РФГ и как трябва да играем срещу “Осъм” (Ловеч), “Арда” (Кърджали) или “Бдин” (Видин). По радиоуредбата ехтеше “Спорт и музика” и гласът на Радослав Янкулов с актуалните резултати от другите мачове в страната.
Десетки велосипеди обграждаха стадиона отвън, навързани като уморени коне. Чакаха търпеливо своите ездачи, които ги яхваха бързо след последния съдийски сигнал и поемаха към различните градски квартали, огласяйки топлата есенна вечер
Вече бях достатъчно голям, за да се впечатля и от култовия надпис “Спортът за един мирен свят” в центъра на игрището. Замислях се и върху онова, което ни учеше моят пръв учител по история – другаря Керезов (мир на душата му). И по-точно думите на Стефан Захариев: „Всеки человек е длъжен най-напред да познава мястото, където се е родил и живее“. Тогава това ми изглеждаше валидно и за футбола и обичах да го перефразирам: “Всеки человек е длъжен най-първо да обича футболния клуб на своя роден град.”
Последваха златните времена за отбора – влизанията в “А” РФГ, емоциите, надеждите, разочарованието. Новият стадион едва смогваше да поеме всички. Ходенето на мач се беше превърнало в ритуал и разнообразяваше ежедневието и на затворниците през седмица. Често, докато отивахме на стадиона, минавайки под стените на затвора, скандирахме “Пуснете наш’те братя!”. От килиите ни отговаряха с мощен рев и десетки ръце, проверени през решетките за поздрав.
Всъщност “Хебър” винаги е бил малък клуб, с малки финансови възможности, малки цели и малки мечти. Зад отбора обаче винаги сме били ние – малките (разбирай “обикновените”) хора на Пазарджик. Хиляди малки парченца от едно голямо зелено-бяло сърце, което биеше заедно със сърцето на града. Зная това, защото съм следвал отбора из цяла България в онези години, защото съм скандирал “Бенковски” с пълно гърло, защото помня как Сиджи и как забавляваше всички на почивката между полувремената, продавайки слънчогледа си. Как Gulden Burg красеше екипите на нашите момчета, как се люлееха решетките на стадиона, когато бате Киро отбележеше поредния си гол, а ушите ми заглъхваха от мощния рев на изпадналите в екстаз онези 15-18 хиляди души, които подкрепяха “Хебър” на всеки домакински мач. Сякаш разглеждам снимките на Конго (Бог да го прости!)
В съгласие с доказания алгоритъм на историята, след тези славни дни на народно опиянение, дойде часът на истината, а от нея боли и то много. Започна голямото пропадане на отбора, което продължи с години. На мен и на всички замесени в това, ни останаха само спомените и една кауза, която избледняваше и бавно се превръщаше в минало.
До преди няколко месеца, когато в училище дойдоха две млади момчета със зелено – бели екипи. Те търсеха деца, на които да раздадат рекламни брошури. Видях емблемите, които красяха фланелките им и изведнъж усетих как сърцето на една моя мечта отново започва да бие.