ПСИХЕДЕЛИЧНО

Моят малък роден град. Посреща ме всяка сутрин със своите еднакви картини. Прилича на остарял добродушен художник, който отдавна е загубил талант и вдъхновение да твори и повтаря отново и отново най-добрите си рисунки. Само от време на време, според сезона, добавя сняг, слънце или дъжд. Чувствам се като в песен на Pink Floyd. Потъвам в поредното си сутрешно психеделично дежавю. Сухите фонтани са си там, където вчера ги оставих и са все още сухи. Край мен се редят затворени магазини, пълни със суета, произведена в Китай. Жената от будката за вестници старателно подрежда новите броеве. Спира за миг, зачита поредното стряскащо заглавие, поклаща глава и продължава. На близката баничарница вече има малка опашка от сънени мъже, облечени в сини гащеризони. Мирише на гевреци от жълтото павилионче, от което ме гледат любопитни очи. Над мен един климатик бръмчи уморено след дългата си нощна смяна. Някакъв клошар е помъкнал нанякъде малки и големи кашони, напъхани един в друг. Един мъж се върти нервно около Колоната и пуши. Зад гърба ми някой си пуска кафе от машината. Две гургутки, като свадливи лелички, се карат за някакво парче хляб на земята, после едната сърдито отлита на някъде. Срещу мен е поредното намръщено лице, което сякаш ми крещи “К’во ме зяпаш? Спи ми се!”.
“Ще се видим отново утре” – отговарям наум аз и се усмихвам. После се сливам с поредната до болка позната картина.