“До Чикаго и назад” (Алеко Константинов)

Много рядко препрочитам книги. “До Чикаго и назад” всъщност е едно от тези изключения. Това беше едно пътуване “до детството ми и назад”, защото се върнах назад във времето, когато четох този чудесен пътепис на Алеко Константинов, но по задължение. Като че ли човек взима от една книга онова, което му позволява възрастта и опита. Едва сега откривам богатството и красотата на българския език от началото на XX в., неговата симпатична наивна изразителност, предизвикваща умиление. Впечатляваща е също наблюдателността на Алеко. Колко удивен е той от американските “полисмени”: “Какви гиганти, какви хубавци тези полисмени!…И, наистина, кат ги видиш отдалеч, изправени на края на тротоара, при кръстопътищата, високи, атлетически сложени, красиви, с чисти, като че сега облечени униформи от сиво сукно, препасали с колани умерените благоутробия, със сиви каски, бели ръкавици и вместо сабли и револвери само е по едно късо, 50 сантиметра дръвце в ръката — ще помислиш, че са паметници, поставени за украшение на града. Какви интелигентни физиономии и колко достойнство в позата и изражението на лицата им! Ни една секунда те не губят, съзнанието за великата обязаност, която обществото им е възложило — да пазят реда и тишината, да охраняват честта, живота и имота на гражданите. И как пазят!”

За разлика от тях обаче нюйоркските дами не впечатляват особено Алеко: “Миловидни моми доста, но красива ни една; те са тънки, нежни, бледникави, дълголики; всички почти носеха гладени ризи, препасани с колани, с което прикриват и без това бедните си форми. Казват, че ню-йоркските моми били кокетни. В какво им се състои кокетството — господ ги знае! Види се, американците им разбират. Аз не го разбрах…”.

Малко разочарован е той след срещата си със сърбина Неделкович и неговата реплика, че в Америка “Парицата е царица”. А колко актуално звучат думите му за общуването между хората там: “И виждаш американците във всевъзможни пози, с газети в ръце, като че са се заклели да не продумват ни една дума…”.

Сякаш описва някое днешно кафене, пълно с хора, забили носове в телефоните си, забравили какво е да общуваш очи в очи с ближния. А с каква любов и какво възхищение пише Алеко за срещата си с Ниагарския водопад: “Не съм любил и не зная какво сеща човек, като му предстои след дълго отсъствие да се срещне с предмета на своята любов, какво чувствува той при първото произношение на взаимност; не съм се женил и не зная какво сеща момъкът, като отива под венчилото или като пристъпва прага на новия живот… Но зная, че когато нашият файтон потегли към водопадите, мене ме обхвана до такава степен нервозно вълнение и нетърпелива жажда, щото, ако в този момент се отвориха небесата и св. Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз би му извикал: „Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!“ Ниагара, която е възбуждала въображението ми от детинство и за която само съм облажавал щастливците, като не съм допускал и мисъл, че ще я видя някой път.”

Възхитен и леко разочарован е Алеко примпосещението си на Чикагското изложение: “Не зная как беше се сложило у мене понятие, че по градинарството ние сме едва ли не първите на света. Е тука поне, мислех си аз, никой не може ни отне първенството: нигде няма нашия лук, нашите чушки, нашето зеле! Бошлаф! Влезте вие в павильона на Калифорния, че там вижте какво е лук, какво е чушка, що е зеле и домати.”

Особено ме грабнаха размислите на Алеко по повод градската библиотека в Бостън: “Обърна ми вниманието надписът на библиотеката: Public Library написано над входа, а от двете страни на вратата стои надпис: Open to all — отворена за всякого. Не би било излишно такъв надпис да стои и на Софийската народна библиотека. Много хорица, както от столицата, тъй и приходящите от провинцията, минуват и заминуват край нашата библиотека и като че се стесняват да влязат в нея…Ще бъде и за кураж, и за поощрение един надпис с големи букви, че „библиотеката е отворена за всякого в еди-кои часове“. В Бостон, ако не бях видял на библиотеката надписа: „Open to all“ — аз не щях може би да вляза в нея.”.

Въпреки младостта и идеализма си, Алеко е много точен в преценката си за американския капитализъм: “Капиталът в Америка е достигнал до най-крайното си развитие и е задушил своята родителка — личната свобода. При всичката свобода и равенство de jure волята народна се е превърнала във воля на капитала. В ръцете на капиталистите, от които най-силни са железнопътните компании, са съдбините на Съединените щати. Капиталистите избират депутати, сенатори и даже президенти…Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват… Е, ами кога ще живеем?…”

Не мога да обхвана цялостно идеите и впечатленията на Алеко Константинов, а и не е нужно. Тези мои няколко едри щрихи, мисля, са достатъчни, за да убедят четящите братя и сестри да посегнат към пътеписа, за да го видят и преоткрият наново, заедно с Алеко, който сякаш седи срещу теб и разказва своите приключения до Чикаго и назад.