МАГАЗИНЪТ ЗА БЕЛЬО

Докато вървяхме с жена ми по “Съединение”, все още се наслаждавах на вкуса от късното следобедно кафе. Истинска блажена симфония от ароматна черна течност и сметаната, придаваща й по-богат и мек смисъл. Има нещо свещено в тези две консистенции, нещо загадъчно и тайнствено – като начинът, по който се допълват. Някаква езическа харизма на двуеначалието в човешката природа. Та какво, по дяволите, е кафето без сметана – теорема без доказателство!

Беше час пик и до нас вече пъплеше градският трафик подобно на голяма гъсеница с безброй пипала. Млада жена в скъпа кола, с малко момиченце на задната седалка, стискаше с едната си ръка волана като важно съдебно доказателство. Говореше нещо на детето и държеше телефона си с другата ръка. Какъв коефициент на полезно действие имат понякога жените! В сравнение с тях, много от нас – мъжете, са като първата версия на Windows – с огромен потенциал за безброй подобрения.

От автобус N 15, който също чакаше на светофара, ни гледаха уморено няколко души. Стори ми се, че на челата на всички пишеше с големи букви “ДОСАДА”. Останалата част от пътникопотока (как звучи само!)  представляваха носове, забити надолу – най-вероятно в различни по вид и големина мобилни устройства.

Слънцето вече бавно се приготвяше да си ходи, но лъчите му все още ни галеха закачливо. Спомних си онази стара песен на “Атлас” – “Няма да си купя тъмни очила! Към слънцето ще гледам и ще пея!”. Вместо да пея обаче, анализирахме с жена ми, като двама треньори след мач, изминалия ден, който трябваше да завърши с посещението ни в магазина за бельо. Там ни посрещна изрусена жена на средна възраст, която мило се усмихна и веднага предложи богат асортимент.

Валечка влезе в пробната и аз останах сам, заобиколен от безброй видове и марки гащи, сутиени, чорапогащници, жартиери, халати и какво ли още не. Чувствах се ужасно неловко. Все едно ме бяха хванали да плача по време на индийски филм. Усмихнах се глупаво на продавачката,  която ми отвърна със същото. Стремях се да не гледам разголените момичета от кутиите със сутиени. Търсех притеснен мъжките чорапи, които да използвам като спасителен пристан за погледа си.

Настаних се до прозореца, между два женски манекена без глави, облечени в оскъден бански. Над мен беше климатикът, който работеше като грък в петък следобед. А в гърба си усещах как ме удрят една след друга някакви летни денс мелодии от тези, които пускат на килограм по радио “Сити”. След около 10 минути жена ми беше готова с избора си. В този момент видях тези две странни розови приспособления, които стояха до рафта със сутиени. Понечих да попитам продавачката за практическото приложение на това странно изобретение, защото усетих как любопитството ми силно ме дръпна за ръката. Но то веднага се скри зад мен като малко дете, щом чу равния глас на срама ми. Изчаках Валечка да излезе от пробната и тихо й прошепнах:

– За какво се използва онова там? –  сочейки с поглед двете големи розови, пластмасови на вид, очи.

Продавачката явно ме беше чула, докато прибираше парите в касата. Усмихна се деликатно и каза:

– Това са женски подплънки за бюст.

–  Разбира се – казах аз с неудобство – какво друго!

Следващите изречения просто ми се изплъзнаха, за което веднага съжалих, но вече беше късно:

– Това е то човешкият прогрес! Едно време нашите момичета си слагаха чорапи!

Настана неловка тишина. Имах чувството, че от радиото са прекъснали летните хитове, за да чуят какво съм изтърсил. Земята под краката ми бавно се разтваряше и аз с удоволствие щях да потъна в нея.

Признавам, че не съм се чувствал така глупаво от последния път, когато  се опитвах да проумея посланието, закодирано в една картина на Шагал.

Продавачката се усмихна снизходително, а аз побързах да избягам отвън засрамен, където изчаках жена ми.

Магазинът скоро щеше да затвори.