СРЕДНОЩНО

Тихата августовска нощ скоро щеше да се прероди в относително прохладна ранна утрин. Събудих се, защото усетих как Майката природа нежно ме вика. Очите ми бързо свикнаха с тъмнината, която безпокоеше единствено слабият отблясък на близката улична лампа. Останах да лежа така още няколко секунди. Жена ми отдавна се беше отпуснала в обятията на съня и странстваше във владенията на Морфей. Точно срещу себе си виждах червената сигнална лампа на изпарителя против комари – сам и горд като стар морски фар. Чуваше се само старателният работохолик бойлерът. Някакво улично куче излая изведнъж нещо много важно и после бързо избяга.
Проверих колко е часът – стар навик на пътуващите братя и сестри. Вече беше понеделник. Нов ден. Нова седмица. Ново начало. Хората сякаш имаме нужда да започваме отначало всеки път, когато осъзнаем вродената си невъзможност да контролираме Негово величество Времето. Желанието да започваме „на чисто“ и онзи свещен наш стремеж да забравяме лошото и да вървим „напред“, каквото и да означава това за всеки един от нас.
Точно преди отново да си легна, чух шум от телефона си. Бях забравил интернета включен. Взех го в ръцете си и преди да прекъсна връзката си глобалния свят проверих какво се случва паралелната реалност фейсбук. Попаднах на поредния спор на висок стил между хората от една група за книги. Ставаше дума за снимка, на която се виждаше книга, която лежи затворена върху два женски крака (подчертавам също затворени) и един палец с ярко червен нокът отстрани. До колкото успях да проследя хрониката на събитията, собственичката на палеца и книгата беше изправена до стената от другарския съд на групата. Беше защитила вече избора си на четиво и безстрашно съобщаваше на всички, че бърка пълен и кратък член. В коментар под нейния някой предлагаше да я изгорят на клада заради този непростим грях. Впечатли ме обаче друга дама, която твърдеше, че всички, които харесват „Аз още броя дните“ (Георги Бърдаров), са „нежни домакини“.
„Супер! – помислих си аз – научих нещо ново за себе си! Аз съм „нежна домакиня“.
Понечих да напиша своя авторитетен коментар и аз, но в същия момент телефонът ми се изключи. Приех това като поличба да не се замесвам. Стигаше ми участието в този странен социален експеримент. Хубаво е да имаш позиция и да умееш да я изразяваш, но също така е хубаво понякога да я запазваш за себе си, като крайчето на хляба или последната лъжица от плънката за пълнени чушки. Сигурен съм, че ако човечеството мислеше по този начин, щеше да си спести половината войни и катаклизми в своята история.
Сложих телефона да се зареди. Легнах и си пуснах моята лична пералня на спомените на дълга програма, за да заспя отново. Навън една кола мина по нашата улица и бавно изчезна в нощта.