Блог,  В училище

ПЪРВИЯТ УЧЕБЕН ДЕН

Шофьорът изпи и последната глътка блудкаво кафе. Погледна картонената чашка с надпис “Espresso”, за да се увери, че е празна. Поразклати я с въртеливо движение на ръката, сякаш навиваше волана, и я запрати пренебрежително в коша. Посегна към джоба на ризата си, откъдето издайнически се подаваше кутия цигари. Понечи да запали, но видя часовника си, намръщи се и се отказа. Постоя още малко пред автобуса, като машинално приглаждаше с ръка измачканата си вратовръзка. Приличаше на участник в състезание за най-дълга брада, който нежно гали своята, отгледана с толкова любов и търпение.
Празният автобус миришеше на застоял въздух и уморени хора. Шофьорът бавно се настани на мястото си и увеличи звука ва радиото. На фона на най-новите летни хитове от време на време се долавяше рекламния възглас: “Радио “Цици” (така де – “Радио “Сити”). За пореден път осъзнах колко съм старомоден по отношение на музиката и благодарих на брат ми за това. Никога няма да забравя онази зимна вечер на далечната вече 1984 г., когато той донесе от някъде малък касетофон Sharp. Извади една 90-минутна аудио касета TDK и аз за пръв път чух AC/DC, което се достатъчно, за да се влюбя в тях завинаги. Странно е как всяко поколение носи със себе си своята музика, своите мечти и надежди, своите страхове, които бавно се превръщат в спомени.
Сгушен на своята седалка, се опитвах да чувам в слушалките си собствената си плейлиста, заредена в телефона ми. Наслаждавах се на посланията на класическия рок и правех планове за новия ден – първият за новата учебна година. Двете червени плюшени зарчета, окачени под автобусния часовник, важно се поклащаха в такт, като Махалото на Фуко. Забелязах в огледалото над шофьора, че той гледа логото на моето училище на тениската ми и казва нещо. Свалих слушалките си и шофьорът повтори въпроса си:
– Даскал ли си?
Веднага разбрах, че му е скучно и иска да си говори с някого. За мое съжаление само аз бях на разположение.
– Даскал ли си, казвам? – повтори отново той
– Опитвам се – отговорих отегчено аз с надеждата да прогоня нахалната конска муха на неговото любопитство.
– Как така се опитваш?
Мислех как да му обясня, че според мен човек първо трябва да разбере колко много не знае за една работа, колко много трябва да я учи, преди глупаво да си въобразява, че я върши добре. Дори отворих уста, за да му го кажа, но в този момент на плахото септемврийско утро нежно погали лицето ми като пръсти на кадифена ръкавица.
Секунди по-късно шофьорът – философ изстреля поредното си предизвикателство към мен:
– Ех, лесна е твойта! – въздъхна огорчено той. А после така напсува притежателя на някакъв червен опел, който го изпревари, че усетих как двете ми уши се изчервиха от срам, като благородни девици от пансион.
– Увеличиха ви заплатите. Работите по половин ден. Имате два месеца отпуска. Нямате норма да гоните! Вие сте построили социализма бе! Кой като вас?!
Докато слушах тази поредна шофьорска провокация, неволно се усмихнах. Осъзнах, че ако това се беше случило преди години, щях разпалено да се впусна в режим на обяснение. Щях да му кажа, че аз съм учител не само от понеделник до петък, че аз и колегите ми живеем с проблемите и радостите на децата ни. Щях да му обясня, че резултатите от учителския труд няма как да покриват някакви норми тук и сега, защото те се виждат след години. Щях да му изкрещя, че няма представа колко трудно и красиво е да запалиш любопитството и свещения стремеж към знания у младите хора от XXI в. Няма съкратен вариант на упътване за това, който да изтеглиш в pdf формат и да го стартираш с един клик.
Щях да му кажа, че от мен и от другите “даскали” се очаква да бъдем партньори с родителите в т.нар. “образователно-възпитателен процес”, но много често нашите “партньори” от години са “бели роби” в Гърция, Испания, Англия и къде ли още не. Жертват себе си в името на децата си, които ние, в клас, се опитваме да направим добри и образовани хора.
Щях да…Щях, но не казах нищо. Продължих да мълча. Усетих как Чувството ми за справедливост се задъхва от поредния си астматичен пристъп, а Търпението ми стои смело до него и се опитва да го успокои.
Беше време за слизане. Изведнъж си казах “По дяволите, мъжки! Защо не му отвърна? Защо се държа като Махатма Ганди?!”.
Автобусът спря и шофьора отвори врати. Погледна ме и вяло ми каза:
– А, да – честит първи учебен ден!
– Благодаря – отговорих аз – Довиждане!
Слязох. Сложих си слушалките. Зазвуча музиката на “Нова генерация” и гласа на Митко Воев: “Корабът ще си пътува в морето от неща…”.
Пред баничарницата на спирката вече имаше опашка от гладни и сънени мъже в работни гащеризони. Едно такси направи забранена маневра и бавно изчезна в далечината.

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *