Блог

ПОНЕДЕЛНИКЪТ

Вали, но не „като из ведро“. Не харесвам този израз! Кой, по дяволите, днес използва ведро?! Дъждът пада тихо и упорито – като думи от устата на човек, който уморено продължава да твърди, че това, което казва, е истина и бавно сам започва да вярва в нея. Може би трябваше да послушам жена ми и да си взема чадър?! Не обичам да нося със себе си това постижение на човешката цивилизация! Чудя се как ли се е чувствал онзи, който стреля срещу Георги Марков на моста Ватерло в Лондон всеки път след това, когато му се е налагало да носи чадър. А днес сякаш има парад на чадърите (щях да напиша „на хвърчилата“). Големи, малки, скъсани, здрави, шарени, едноцветни. Всички, настанили се важно и удобно в ръцете на бързащите за работа хора.
Сивата пазарджишка утрин плавно прелива в есенните багри наоколо: жълто, червено, оранжево – есента смело е шарила в градската книжка за оцветяване. Дърветата гордо очакват съдбата си. Кой знае какво ще реши зимата – тази строга „втора инстанция“. Те вече са дали поредните си свидни жертви, тъжно нападали по земята. Сякаш вървя по Алеята на славата, но вместо звездите на знаменитостите наоколо са пожълтелите тъжни листа.
Слагам качулката на суитшърта си и усещам как тя бавно се превръща в мокро парче плат. Но продължавам да вървя. Няма как! В живота трябва да продължаваме. А за къде? Защо? Това не е толкова важно. По-важното е да си част от тази откачена надпревара с времето, със себе си и с останалите. „Туй наше вечно „утре“.
Заобикалям внимателно безбройните локви – тези малки парченца от счупено огледало, които някой е разпръснал навсякъде из събуждащия се град. В тях плахо се оглежда новият ден – понеделникът. Той винаги ми е приличал на най-недолюбваното от всички седем деца на г-жа Седмицата. Жал ми е за него! Не познавам човек, който обича да е понеделник. Хората често крият собствените си страхове и неувереност зад недоволството, че „днес е понеделник“. И аз съм един от тях. Осъзнавам го. Опитвам се да си повтарям, че това е страхотен ден, в който всичко започва отначало. Нов ден. Нова седмица. Нови шансове. Нови възможности. Нови посоки… Опитвам се, но май не ми се получава особено. Продължава тихо да вали.

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *