РУСАЛКИ

Лъчите на всеотдайното октомврийско слънце упорито се опитваха да се проврат през щорите на кабинета – като закъснели ученици, които бързат да хванат поне края на този трети по ред час. Палаво осветяваха детските лица и се отразяваха в кръглия часовник, който бях купил на промоция от Jysk в началото на учебната година. Според този строг педант оставаха само няколко минути до края на часа и началото на най-обичаното от всички време в училище – голямото междучасие.
Вече бях дал домашната работа за “другия път” (култов израз с особено значение и многопластов смисъл в училище) – речника с понятията и упражненията в учебната тетрадка. Довършвахме въпросите след урока, които отчаяно се интересуваха от бита и поминъка на славяните и прабългарите, когато най-после чухме звънеца и първите представители на тези два народа от 6-ти клас изхвърчаха навън.
Спомних си, че днес е четвъртък, а аз съм дежурен на третия етаж. Обичам да правя това. Обичам да бъда част от тази истинска магия от весел шум, глъчка, щастливи деца, които палаво се гонят и си играят по коридора, стискайки в ръка започнат вече сандвич или отгризната ябълка.
Двама – трима малчугани от 5-ти клас плахо се подаваха през вратата, гледайки жадно. Сякаш събираха самочувствие и те да се включат. Толкова много им се искаше. Толкова много им се играеше. Пламъчетата в очите им ги издаваха, но все още не се бяха престрашили. Нищо чудно да го сторят още утре, когато голямото междучасие пак ще дойде, като чакан и желан гост. Хубаво е, когато малките радости се случват често. Трябва да си смел, когато си дете. Децата са много по-смели от нас – възрастните, много по-готови да правят това, което чувстват, много по-истински.
Като шериф от Дивия запад, бавно обхождах коридора, стиснал в ръка вместо револвер – зеления дневник. Следях отвисоко и отблизо как се развиват Игрите на Радостта в тези така кратки 20 мин. Направих поредната добродушна забележка на двамата млади мъже, които бяха решили да стигнат по странен начин до тоалетната. Единият носеше на гръб другия и на всеки няколко крачки се сменяха. Пернах приятелски зад врата Божидар, който тичаше с бясна скорост, като вестоносеца от Битката при Маратон, а в ръката му се развяваше найлонов плик, от който ми се усмихваха звездите на световния футбол, настанили се удобно върху лепещи картички. Казах му да намали скоростта и да си върже обувката, за да не предизвика някое ПТП в коридорния трафик.
Само няколко метра по-късно пред мен изникна друг млад момък на крехката възраст от 12 г. и без да губи време изстреля направо срещу мен въпрос, който някой ми задаваше за пръв път:
– Госпожо…ъъъ, така се – господине, съществуват ли русалки?
Странно е как понякога изненадата се стоварва върху нас. Като че ли някой, някъде от много високо, ме беше улучил по главата с думи.
Спомних си как бяхме говорили наскоро за вярата. Как се опитвах да твърдя, че ние сме това, в което вярваме, че колкото и странно да звучи днес – в XXI -ви век – се налага да сменяме местата на ренесансовия алгоритъм: “Трябва да разбера, за да повярвам!” на “Трябва да повярвам, за да разбера”. Понякога наистина върши работа. Понякога.
Трябваше да отговоря бързо и искрено и затова казах:
– Русалки ли? – казах аз, за да спечеля още малко време – Съществуват, разбира се! Трябва само да вярваш в тях.
Само секунди след моите думи звънецът оповести безмилостно края на междучасието. Младият търсач на истини ме погледна странно и бързо се шмугна в класната стая. Аз също се отправих към 306-ти кабинет. Над мен табелата светеше „ЧАС“.