НЕПРОВЕРЕНИ

Влакът се носеше с лежерна скорост по релсите като меланхоличен пътник, който знае, че трябва да отиде някъде, но не бърза особено много. През широките панорамни стъкла, една след друга, се сменяха красиви и тъжни гледки. Изгорели стърнища и буренясали ниви  се редуваха изоставени сгради и трафопостове. Електрическите стълбове – тези бдителни стражи – се мяркаха отвреме навреме, за да напомнят за себе си и да внесат нужното спокойствие. Окъпана в жълто, червено, кафяво и зелено, планината стоеше уморена далеч на заден план като пъстър фототапет от времето на социализма. Може би подтикнат от някакъв закъснял импулс по лятото, есенният вятър гонеше мръсно белите облаци в небето, подканвайки слънцето да се престраши и да покаже носа си през тях. Тази сутрешна железопътна идилия по някакъв начин се беше настанила и сред пътниците, създавайки усещане за особена форма на душевен уют, доколкото беше възможно. Трите дами седяха удобно на една четворна седалка и се наслаждаваха с огромно удоволствие на пътуването и споделената си компания. Не спираха да говорят на висок глас и това всъщност ги издаде, че са учителки. Обсъдиха броя на заболелите от коронавирус през последното денонощие, критикувайки противоепидемичните мерки на образователното министерство. Споменаха онлайн обучението и неговите последици. После – продължаващите протести срещу правителството. След което дойде ред на вечната женска тема за стайните цветя, домашното меню за деня и пазаруването. Разговорът им, който вече приличаше на спагети с доматен сос заради своята богата текстура и тематично многообразие, се прекъсваше единствено от гласа на младата кондукторка. След всяка гара тя успяваше някак да надвика трите жени и да зададе своя риторичен въпрос: – Непроверени? Отговор така и не получаваше от никого и тя смутено приглаждаше зад ушите си черната си дълга коса, опипвайки ластика на текстилната си маска. После очите й придобиваха изражение “Е, може би следващият път” и тя сядаше на служебното място зад кабината на машиниста. – Моят тази вечер пак е втора смяна. – съобщи на всеослушание едната от трите учителки. – Пак ще го чакам до среднощ. Омръзна ми вече. Тя изглеждаше на около половин век, но със сигурност се чувстваше на малко повече. Жената, която беше от лявата й страна, не каза нищо, загледана през прозореца. – Радвай се! – подхвърли замислено третата спътничка от компанията. Умореното й лице и бръчките по челото издаваха узрялото желание за пенсиониране и поносима доза неудовлетвореност от живота. – Че защо? – попита учудено недоволната съпруга на работника на смени и бръкна в дамската си чанта, за да провери телефона си. – Как защо? – отвърна колежката й с въпрос. – Защото има кого да чакаш. Влакът постепенно намали скорост и бавно спря някъде в полето на някаква спирка в нищото. Виждаше се малко селско гробище с полусрутена ограда, а до него метално скеле на някогашни оранжерии. Жените изведнъж млъкнаха, загледани в тази сюрреалистична гледка – като картина на някой модерен Салвадор Дали. Кондукторката също се присъедини към мълчанието на трите пътнички, загледана през прозореца. После се отърси от мислите си за миг и се приготви отново да зададе дежурния си въпрос: – Непроверени?