„Ако срещнеш Буда, убий го“ – разказите на един Мечтател

(Докато чакам с нетърпение излизането на книгата на моя съратник и приятел Илиян, я прочетох и нахвърлих няколко реда за нея и за него.) Помня онзи намръщен и дъждовен следобед, в който се чухме с Илиян по телефона и се разбрахме да се видим. – Искам да ти покажа нещо. – бяха думите му, с които завършихме разговора си. Малко по-късно, вече бях на път към мястото на срещата ни – офисът на фондация „Арт Ангел“. Вървях по градските улици, а мислите ми ме върнаха година назад, когато той се готвеше да стартира своя проект „Езолигенция“. Стояхме с него в празното все още помещение и разговаряхме. Илиян беше решен да превърне това място в една истинска градска арт зона. Докато го слушах, в ума ми изплува, кой знае защо, песента на Джон Ленън “Imagine”: „Може би ще кажеш, че съм мечтател, но аз не съм единственият“. Още тогава си дадох сметка, че пред мен стои мечтател и настръхнах, мислейки си „Слава Богу! Още един! Не съм сам!“ Преди да си тръгна тогава, Илиян извади една пура и ми я предложи. Отказах, разбира се, защото не пуша. Загледах се обаче в ръцете му, които си играеха с една необикновено голяма кутия кибрит. Взех я и извадих от нея една клечка за спомен, която пазя и днес и за пореден път се убедих, че има такива хора, които „палят“ другите със своя ентусиазъм и смелост да вярват в Доброто, а един от тях ме чакаше в този момент, за да ми покаже нещо. Чудех се какво ли. Минути по-късно вече бях на Мекемето, а Колоната остана зад гърба ми. Тогава видях пред себе си една възрастна двойка. Старецът, нахлупил избеляла бейзболна шапка и платнена маска, сложена накриво, се подпираше на ожулен дървен бастун с едната си ръка, а с другата държеше под ръка своята съпруга – достолепна възрастна дама с бяла коса, която стъпваше с такова достойнство и гордост, че веднага предизвика уважението и възхищението ми. Гледах ги скришом, докато вървях зад тях и мислех как най-красивото във всеки един път е щастието да го извървиш заедно с човека, когото обичаш, да го споделиш и съпреживееш. Изпратих с поглед двамата старци, които продължиха по пътя си, а аз влязох при Илиян и Боби. Поздравих ги, загледан в кожения тефтер, който лежеше на пианото, и казах: – Хора, знаете ли, имам чувството, че тук при вас съм на самотен остров, на вашия остров. Все още не знаех, че с тези думи сякаш направил сам увода, към това, което Илиян ми сподели – идеята си за книга, която вече беше написал. Посочи с поглед тефтера и каза: – Всичко започна там – в Тайланд, с тази тетрадка и моите записки и рисунки в нея. Това беше първата ми среща с „Ако срещнеш Буда, убий го!“, а първото ми впечатление от текста беше факт няколко дни по-късно, когато вече я бях препрочел. А първото което ми хрумна е, че се намирам в Къщата на Мечтателя, която той е построил на два етажа – там на далечния остров Пукет, потънал в зеленина и заобиколен от палмовите плажове с мек и чист пясък, които Индийския океан мие с топлите си тюркоазени води. На първия етаж на Къщата си Илиян е грижовно е подредил своите 17 стъпки към самопознанието – една много сполучлива компилация от източна философия и лични емоции и преживявания, пречупени през нейната призма. Поднесени са с особен вид доброжелателност и чувство за добронамереност, без назидателен тон и грандомански амбиции за промяна в живота на всеки, който реши да ги прочете. Именно те обаче са онези 17 прозрения, които променят мирогледа на автора, както сам той уточнява. Те подтикват към това да се вгледаме в себе си и в природата, да открием своите добродетели, да се откажем от плановете си, защото те са това, което ни пречи да сме свободни, да не се страхуваме и да се преборим с егото си. Да видим времето като опашка и огледало. Да осъзнаем смисъла на знанието, истината и любовта и да ги открием, но всеки – сам за себе си. Илиян не дава готови отговори и рецепта за това. Той просто споделя как се е опитал да го постигне и как продължава да се опитва. Четейки тази първата част от книгата – този първи етаж от „Ако срещнеш Буда, убий го!“, осъзнах колко много мъдрост, опит и човеколюбие са въплътени в нея, които, според мен, я правят едно високохуманно послание за това да живеем в хармония с останалите без да пренебрегваме себе си. За да продължа в духа на метафората, следва вторият етаж от Къщата на Мечтателя Илиян, който той самият е озаглавил „Фантазии”. Тази втора глава усетих като истинска приказка, разказана много умело там – под сянката на палмовите гори на Тайланд, където всичко символизира нещо. А символите тук са много – храстът, огънят, бурята, пътеката и т.н. От теб самият зависи с какво съдържание ще ги напълниш и какъв смисъл ще им придадеш. Впечатли ме оригиналният похват, с който авторът разгръща своя разказ – начинът, по който той разхожда читателя из втория етаж на Къщата си. Усещането е, че отваряш врата след врата след врата, които проправят пътя ти напред към края на приказката, а той наистина е настръхващ. Върнах в детството, когато за пръв път видях матрьошка. Отваряш една след друга дървените кукли, докато най-накрая стигнеш до последната. Спомних за двамата старци, които срещнах, отивайки да се видя с Илиян и Боби. След края на книгата, за мен, те вече бяха символ – на любовта, надеждата и стремежа да съществуваш пълноценно, опитвайки постоянно да се променяш към добро, вървейки по пътя на живота си. Дочетох книгата, пътувайки за работа. Беше рано сутринта и веднага написах в месинджър на Илиян: – Ако беше тук сега, щях да ти стисна ръката! Приеми, че съм го направил. Мислех си обаче какво бих направил аз, ако аз срещна Буда. Със сигурност не бих го убил, не и в онзи – буквалният смисъл. Вместо това бих му се усмихнал смирено с думите: – Ела с мен. Знам едно място в Пазарджик, където един мечтател разказва своите истории с много обич и вяра в самите тях. Ще те заведа там. Струва си да го послушаме.