ИЗПРАЩАНЕ

Мръсно белите облаци, надвиснали над гарата, са се сгушили един в друг, като стадо настръхнали изплашени овце. Слънцето явно отново си е взело почивен ден, а юни си отмъщава на хората за нещо, с което без да разберат, са го обидили.

По празния перон вятърът гони една използвана маска за еднократна употреба. Търкаля я закачливо насам-натам, докато реши какво да я прави. После изведнъж хуква нанякъде в съвсем друга посока, сякаш е забравил печката включена.

Мирише на дъжд, но все още не вали. Може би днес ще се размине. Може би лятото все пак ще събере смелост и ще дойде най-накрая, за да зарадва всички, които го чакат. Едно лято трябва да бъде по-смело, по дяволите!

Някъде откъм подлеза се чува шум от търкалящи се пластмасови колелца.

– Татко, тук е. – казва женски глас. – Това е трети коловоз.

След малко се показва и самата собственичка на гласа – дама на средна възраст с черна пола и блуза на райета. До нея ситни бавно-бавно възрастен плешив мъж с безупречно изгладени сиви панталони и бархетна риза с къс ръкав, запасана старателно в тях. Човекът тегли с едната си ръка малък син куфар на колелца, а в другата си ръка държи пътна чанта.

Чува се гласът на диспечерката, която обявява по високоговорителя, че „бързият влак за Варна ще пристигне на трети коловоз“.

Погледът на възрастния мъж, изпълнен с бащинска обич и тъга, се е спрял върху дъщеря му.

– Да внимаваш, че в чантата сложих чупливите неща. – обръща се той към нея някак между другото.

– Добре, татко. – отговаря му тя, след което някакво тягостно мълчание се настанява между тях за секунди.

Бащата пръв го нарушава:

– Искам да те помоля за нещо. – казва той, сякаш събрал смелост.

Дъщеря му го поглежда с внимание без да каже нищо.

– Като ти остане малко свободно време, – продължава възрастният мъж – моля те, иди до онази пейка в Морската градина. Знаеш я, беше любимото място на майка ти. Оттам се вижда морето. Тя обичаше да седи на нея и да гледа вълните.

Очите на дъщеря му се наливат със сълзи и тя намира сили само да промълви:

– Ох, татко…

В далечината се задава влакът, който обявява пристигането си с изсвирване и след няколко мига вече е спрял, за да приеме своите пътници.

Бащата прегръща дъщеря си. Помага й да се качи. Подава й първо куфара, после пътната чанта. Сбогуват се. Влакът бавно потегля по пътя си. А старецът дълго гледа след него, докато той се превръща в малка черна точица на хоризонта.