“Пътешествия с Чарли” (Джон Стайнбек)

Обичам този мъж и неговите книги. По-точно казано – обожавам John Steinbeck, Author Изчетох го преди доста години, но наскоро усетих, че отново ме тегли към себе си и се подчиних на инстинкта си без да се съпротивлявам.

Беше нещо като неосъзнат импулс, като закъснял културен рефлекс, някаква странна литературна потребност с удължено освобождаване.

Започнах терапията на тази потребност с „Пътешествия с Чарли“. Исках да се докосна отново до късния Стайнбек, а и когато прочетох тази малка книжка, бях твърде млад, за да взема от нея толкова, колкото днес ми е нужно от дистанцията на времето.

Още с първите страници започнах да търся човекът Стайнбек, защото както древните отдавна са казали „Човекът е човек, когато е на път“. Не сгреших, убеждавайки се, че именно „Пътешествия с Чарли“, за мен, е една от най-личните му книги. Усетих я като едно своеобразно обяснение в любов към Америка и нейните хора. Но и като търсене на смисъла, ценностите и всичко онова, което прави тези хора не само американци, а преди всичко човеци.

Точно затова, според мен, Стайнбек не спестява и проблемите, които среща по пътищата на страната си. А през 60-те години на миналия век, когато Студената война е в разгара си, в САЩ те не са никак малко. Разтърсваща е главата за Ню Орлиънс, която за мен е истинска смъртна присъда срещу расизма и предразсъдъците и тържество на хуманизма.

След края на книгата затворих очи и сякаш видях тази мила гледка – кемперът „Росинант“, който се носи важно по някое необятно шосе на американската пустош, а зад волана му – най-великият разказвачи на всички времена и един черен пудел на име Чарли, сгушен на първата седалка до него. Тръгнали на своето дълго пътешествие към хората, търсейки всъщност самите себе си.