ДИОГЕН ОТ СПИРКАТА
Поредният ден от ноември. Онзи момент, в който г-жа Зимата все още пише увода на своята тазгодишна история преди да пристъпи към изложението.
Студено е. Вятърът е смразяващ. Имам чувството, че тази сутрин, преди да излезе навън, се е скарал жестоко с жена си без да успее да дори да допие кафето си и сега си го изкарва на мен и неколцина други нещастници, които чакаме тролея.
Има още дестина минути до тръгването му по разписание, но вместо да дойде на спирката при нас, да отвори великодушно врати и да ни приюти в топлата си прегръдка, водачът му го държи да почетно разстояние, напълно в духа на социалната дистанция. Гледа ни през стъклото и говори нещо с кондукторката.
Един възрастен мъж с избеляла кафява шуба, измачкан панталон и смешна ушанка пристъпва от крак на крак, за да се сгрее поне малко. За миг ми хрумва откачената идея всички, които чакаме, да се прегънем, за да се стоплим. А ако някой случайно ни види отстрани, ще обясним всичко с внезапен прилив на човеколюбие, на който не сме успели да устоим.
– И защо ни държат отвън? Какво ще стане ако се качим малко по-рано? Лятото както и да е, ама сега е студено. – сякаш пита себе си възрастният мъж, а едното “ухо” на ушанката му се вее от
вятъра като знамето, под което стоим всички ние – армията на “унижените и оскърбените”, на които всеки ден се налага да ползваме услугите на градския транспорт.
– Ей, мама му стара и живота! – довършва мисълта си моят съсед по спирка.
В този момент тези думи ми се струват пълни със справедливост и житейска мъдрост. Ако точно сега някой ми каже, че именно той е авторът на Търновския надпис, а не кан Омуртаг, съм готов да му повярвам.
Най-после тролеят идва. Качваме се в покорно смирение и тиха благодарност. Вероятно би трябвало да се чувстваме като севернокорейски работници във фабрика, които вождът е благоволил да удостои с височайшето си присъствие, но все още мислим единствено за студа навън. Всъщност, по-добре студът да отвън, отколкото в душите ни. Все е някаква утеха.
Старецът, който негодуваше на глас преди малко, се готви да слиза. Поглежда кондукторката, усмихва й се под побелелия си мустак и казва:
– Имам да свърша малко неща и после ще тръгна да я търся.
Жената придърпва с ръка двата края на елечето си без ръкави и го поглежда въпросително, а той довършва:
– Човещината, бе. Човещината.
Тролеят спира и отваря врати, а този местен Диоген слиза, потънал отново в мислите си. Слага на главата си ушанката и бавно поема надолу по булеварда.
