– Не можеш да ме караш да избирам между теб и детето! Нямаш право! Не е честно! – казва по телефона младата жена, която чака на спирката заедно с мен и сивото мартенско утро. От другата страна мъжки глас започва да крещи някакви обидни неща в слушалката и после затваря. В следващите няколко секунди се чува истинска канонада от съобщения в месинджър. С периферното си зрение я виждам как плаче. Погледът ѝ трескаво препуска отвесно и водоравно по терасите на панелния блок отсреща, като че ли решава някаква призрачна кръстословица. Лицето ѝ обаче излъчва особено достойнство, тиха увереност и исполинска сила. Ненадейно си спомням за един приятел от казармата, който…