Има моменти, в които ти се иска да кажеш на света толкова много неща, да ги изкрещиш или поне тихо да ги прошепнеш. Чувстваш себе си като кълбо от емоции и впечатления – същото като кълбото на баба ти, с което ти плете любимите вълнени чорапи. Отваряш уста, за да опиташ, но нищо не се получава. Тишина. Думите ти са насядали безмълвни около теб като уморени ученици край лагерен огън и не ти остава нищо друго, освен да помълчиш заедно с тях. Така се чувствам сега – няколко минути, след като изгледах Петя на моята Петя Ако все още не си гледал този филм, направи го! Може би ти ще…