Отворил съм тефтерчето на Левски, докато влакът се носи по железните пътища на републиката, за която Апостола така силно мечтае и вярва, че един ден ще я има – „чиста и свята“. Взел съм го със себе си, защото обещах да го покажа на младите хора от 10-ти клас. Взирам се в почерка на най-достойния българин. Попивам за пореден път всичко написано от ръката му. Опитвам се да си го представя как прегърбен на някое трикрако столче пише тези толкова лични редове: „Току-що се яви зората. В един прекрасен майски ден. Излязох аз из одаята душевно много сокрушен. Но где, към кого да тръгна? Кой може да ме утеши? Към…

Вече миришеше на дъжд. Сиви облаци се появиха изневиделица и с нетърпеливо любопитство на деца, пускащи хартиени лодки в реката, се настаниха в небето над малкия тъжен град. Откъм планинските склонове отсреща проехтя гръмотевица. Палавият пролетен вятър разлюля разлистените клони на дърветата, строени от двете страни на булеварда, водещ към крайните квартали. В гробищния парк наблизо, както винаги, тишината и вечността си правеха компания, като две отегчени стари моми, пиещи мълчаливо сутрешното си кафе за пореден път. Тук-там се виждаше някоя приведена човешка фигура, която чисти нечий буренясал гроб. Грижата за мъртвите и тяхната памет винаги е била и ще бъде особено важна хранителна добавка за съвестта на живите. Нещо…