“Майстора и Маргарита”, 1938 г. Михаил Булгаков

Още в часовете по литература в училище, учителката ми г-жа Валерия Ангелова, която безкрайно обичам и уважавам, ме научи на страшно много неща. Едно от тях бе, че когато чета дадена книга е по-важно не да се опитвам да разбера отговора на култовия въпрос “Какво е искал да каже авторът?”, а да си дам сметка какво аз съм взел от текста, какво съм сложил в душевната си раница и ще отнеса със себе си, когато прочета последната страница.
Оттогава странствам в Света на книгите с този алгоритъм под мишница. Направих същото и с “Майстора и Маргарита”. Би било безсмислено, според мен, да представям внушения и послания от името на Михаил Афанасивич. Струва ми се безкрайно трудно в случая и ненужно. Всеки сам трябва да намери своите пътища там.
За мен този роман е най-уникалният лабиринт от алегории, в който съм попадал досега. На моменти имах усещането, че Булгаков ме оставя сам да се лутам в него, стоейки отстрани и наблюдавайки ме с интерес и насмешка. Усетих как се опитва да се надигне на пръсти над абсурдите на времето, в което е живял и които са го заобикаляли.
Мисля, че това е една много умела и много смела провокация към “гражданите читатели” на съветското общество, която те подтиква да искаш още от нея самата. Бих я нарекъл “литературен стокхолмски синдром”. В този смисъл Булгаков е един от най-смелите разказвачи, които съм чел.
Признавам, че до появата на Маргарита, аз “държах” книгата. След това обаче книгата “ме хвана” и не ме пусна докрая си. И няма как да е иначе, когато става дума за една красива любовна история, разказана по особен, Булгаковски начин.

“След мен, читателю мой. Кой ти е казал, че на света няма истинска, вярна и вечна любов? Нека отрежат на клеветника гнусния му език”

P.S. Пет звезди от мен в Goodreads