ТЯ, АКТРИСАТА
Посвещавам на Цветана Манева и срещата си с нея!
Илия Михайлов, „Доизмислено щастие“, 2022 г.
Говорим си с тях за мъдростта и мъдрите хора. Те са в осми клас. Още не знаят или не са сигурни какво означава това. Ако трябва да съм честен, аз също, въпреки че съм много по-пораснал от тях. Как лети времето само! Разделят ни почти три десетилетия, а въпросите си остават едни и същи. Онези, „вечните“ въпроси, дето всеки се опитва да им отговори и нещо все не достига. Започнали да търсят отговорите им още древните гърци, докато пиели разредено вино, похапвали маслини и съзерцавали тюркоазените води на Йонийско море, които се сливат в едно цяло някъде на хоризонта с безкрайната небесна синева. Та чак до днес, когато всичко се свежда до един пост във фейсбук, често преписан нескопосано от нечия неграмотна ръка – просто за няколко харесвания повече.
– Вие познавате ли лично живи мъдри хора? – коварно изстрелва към мен въпроса си един млад мъж с лице, което излъчва ангелска невинност. Примигва с големите си красиви очи, които сякаш ми казват „Аз просто питам, ей така – между другото!“, без да осъзнава, че ме поставя до стената на моята безпомощност. Все едно някой е опрял дулото на пистолет в слепоочието ти и спокойно те пита каква ще е програмата на телевизията през уикенда.
Сякаш това не е достатъчно, та младежът стреля от упор втори път в мен:
– А дали мъдрите хора са щастливи?
„По дяволите! – мисля си. – Та те са само в осми клас!“
Отварям устата, за да му дам някой от готовите отговори, които човечеството е натрупало през столетията, но самият аз не съм сигурен кой точно е верният. Има ли изобщо такъв? Усещам, че трябва да направя нещо, защото времето ми изтича – часът е към края си, а останалите деца от класа като съдебни заседатели очакват моята защитна пледоария.
Чувам се как успявам само да кажа:
– Знаеш ли… – после звънецът бие, а аз се чувствам като корабокрушенец в една от лодките на „Титаник“, който е чул сигнала на приближаващата на помощ „Карпатия“ в ледените води на Атлантическия океан. Спасен съм от айсберга на тази коварна провокация! Слава богу, оцелях! Младите хора напоследък са станали ужасно любопитни и търсещи, което, разбира се, ме радва.
Часове по-късно вече се наслаждавам на топлата пловдивска есенна вечер, предвкусвайки срещата с Нея – великата Цветана Манева. Обожавам всичките ѝ роли. Израснах с тях. Възпитаха ме. Моделираха като глина една много важна част от усещането ми за света и хората в него. А днес… днес ще мога да я видя на живо! Да се докосна до нея и нейната харизма! Предполагам, че така се е чувствало някое незнайно датско дете – почитател на „LEGO“, когато е срещнало Оле Кристиансен някъде по улиците на Копенхаген.
Влизаме с Валка във вътрешния двор на Драматичен театър – Пловдив. Усещам се, че бързам пред нея. Вълнувам се. Стискам в ръка букет, а ръцете ми са студени.
– Ето я! – чувам гласа на жена си накъде зад себе си. – Тя е!
Посочва ми с поглед входа на театъра. Виждам една елегантна дама, облечена в черно и укротила на кок красивите си посребрени коси. Усмихва се вежливо и кима с уважение и финес към хората, които са я наобиколили. Всеки иска да се докосне до нея, до аурата й, да се зареди от енергията й.
Това ми напомня за едно момче, с което служихме заедно в казармата. То веднъж ми разказа, че като малък вярвал, че ако се протегне, ще може да докосне дъгата с ръце.
Де да можеше! Някои хора са като планетите и небесните тела – създадени са, за да ни водят и вдъхновяват. Недостижими са точно по тази причина. Вярвам силно в това, все повече и все по-силно.
Изчаквам навалицата около нея да я остави на мира. Пристъпвам неуверено и плахо, както когато в първи курс на Софийския университет чаках за изпита си по Стара история, и точно преди да влезе, се осмелявам да я заговоря. Представям се като неин скромен почитател и моля смирено за наша обща снимка. Поглежда ме с дълбоките си проницателни очи, пълни с безгранична обич и опитомена болка. Усещам как ме залива нова вълна от респект и благоговение! Тя се усмихва и бързо се снимаме, а после влиза в театъра.
Следващият час и половина съм като зашеметен от всичко, което споделя по време на презентацията на книгата на Георги Тошев и Яна Борисова, посветена на нея. Говори за всички онези неща, които обсъждахме с осмокласниците сутринта: любовта, разочарованието, надеждата, предателството, прошката, изкуплението, болката и какво ли още не.
Връща се сама назад – в онази чудна Страна на детството, която никога така и не напускаме. Просто излизаме и влизаме в нея в зависимост от това колко често чувстваме нужда да го правим. А ключа за вратата ѝ пазим под изтривалката на собствените си разочарования, които неизбежно трупаме с годините.
Спомня си първата си учителка – другарката Танкова. Говори за нея с обич и уважение. Нарича я „моят личен будител“. Спомня си и за дърветата в училищния двор и как като деца скачали по него навремето, когато все още не е бил асфалтиран, за да го изравнят. Споделя, че често „си доизмисля“ хората, за да се справи с разочарованието и излъганите надежди. За да може по-лесно да продължи да ги обича и да им вярва.
Колко много мъдрост има в това! Колко много човеколюбие!
Вълнува се и прекъсва за миг. В очите ѝ се появяват сълзи, които сякаш се разбиват в язовирната стена на нейния силен характер и се връщат обратно към душата й.
Усещам как някаква невидима ръка ме хваща и мен за гърлото и лекичко ме стиска. Но се овладявам заедно с нея.
Към края се редим за автографи. Успявам само да ѝ кажа, поднасяйки скромния си букет:
– Благодаря Ви за всичко, което ми подарихте! Бъдете здрава!
Тя се усмихва малко уморено и на свой ред ми благодари, че съм уважил събитието. Чувствам се още по-респектиран и впечатлен, давайки си сметка, че съм се докоснал за миг до една друга вселена.
После бързо се отстранявам, за да не ѝ губя времето.
Излизаме навън с Валка. Щастлив съм. Безкрайно съм щастлив.
Кой знае защо, отново се сещам за осмокласниците. Осъзнавам, че нямам търпение да ги видя отново другата седмица в училище. Трябва да им кажа нещо много важно. Искам да знаят, че вече познавам още един мъдър човек и че те – мъдреците, са щастливи не заради нещо друго, а защото никога не престават да обичат. Дори тогава, когато е най-трудно.