ВОЙНАТА В НАС

Зимата беше към края си, но все още отказваше да си ходи. Тропаше упорито с краче като дете, което свири на цигулка и не иска да слезе от сцената на училищно тържество, защото е сгрешило нотите и трябва да започне отначало.

Всъщност, в последните години зимите бяха станали доста своенравни и нерешителни. Сякаш забравяха най-важното си задължение – да носят със себе си сняг, който да радва по-добрата половина от човечеството – децата.

Розовите изгреви правеха студените все още сутрини малко по-романтични и вдъхваха плах оптимизъм у хората. Те пък вече бяха отегчени от късите сиви дни и дългите студени нощи. Искаше им се да свалят най-после дебелите си дрехи и да ги захвърлят някъде в тъмния килер на спомените си, а заедно с тях и страховете, стаени в душите им и тъжните си мисли.

Тук-там, по пустите улици на малкия град, вече се чуваха плахите песни на предвестниците на така чаканата пролет – първите долетели от юг птици, които сякаш все още се чудеха какво правят тук.

Йосиф се събуди. Отвори очи и погледна към прозореца, зад който стоеше нетърпелив новият ден. Отражението на светещата улична лампа подканящо надничаше в малката стая.

Провери колко е часът на телефона си. Беше 5.47. След още три минути алармата щеше да се включи. Напоследък му се струваше, че всички дни и нощи се сливаха в един голям айсберг от време, върху който стоеше той, пазейки равновесие, все по-често гледащ назад, плавайки в Океана на неизбежността, без цел и посока.

“Остарявам. – помисли си Йосиф – Щом вече се будя преди алармата, значи остарявам. Като по-млад си поспивах до по-късно. Да…като по-млад. Тогава всичко беше по-различно“.

Изправи се и седна на леглото си. Завъртя главата си наляво-надясно, за да прогони съня си от нея и разтри с ръка слепоочията си. Погледът му се плъзна по календара на стената, а след това се спря върху чехлите му долу, които го чакаха в готовност като две верни кучета-пазачи до леглото му. Имаше нещо тъжно в това, което нашепваше като упорит театрален суфльор една-единствена дума – “самота“. Малко неща са по-тъжни в един дом от само един-единствен чифт чехли, една четка за зъби в банята и прозорчето на стенен календар, което никой не е местил вече няколко дни?

Трябваха му минути, за да мине през банята, след което влезе в малката кухня на гарсониерата си. Пусна електрическата кана да стопли вода и през това време извади разтворимото кафе от кухненския шкаф. Приготви си една голяма чаша с черна ароматна течност и излезе с нея и цигара в другата ръка на терасата.

Кварталът все още спеше. Панелните блокове приличаха на уморени войници на пост. Между тях, на заден план, почти до брега на реката, устояла на шегите времето, с достойнство се издигаше къща, строена през миналия век. Тя беше един от местните символи на старата градска архитектура, съхранена и обновена. Фасадата й беше старателно измазана, а релефният надпис “1927” беше освежен и оцветен с бяла боя. Дограмата беше подменена, оградата също, но стилът беше запазен. Единствено външните тела на климатиците издаваха връзката й със съвременните разбирания за домашен уют.

Всички я наричаха “Къщата на Степан”, защото принадлежала на руски белогвардеец, който пристигнал тук като емигрант в началото на двадесетте години на XX век. Степан я построил и живял в нея. Опитал се да бъде щастлив, доколкото е възможно човек да бъде щастлив далече от дома, приятелите и близките си. Оженил се за българка и създал семейство. Родил им се син, който след смъртта на родителите си беше заминал за София, завещавайки къщата на местната община.

Днес Къщата на Степан, обновена и ремонтирана, служеше като общинско жилище за временно настаняване на най-различни хора, с които съдбата си беше направила жестока шега, захвърляйки ги в сложна житейска дилема или откровена безизходица. Ту някой живееше в нея, ту за дълги седмици оставаше празна и пуста като душата на скъперник. Имаше нещо символично в това, че домът на един емигрант приютяваше днес несретни бездомници. Някаква странна мисия, която Къщата на Степан изпълняваше дълги години след смъртта на създателя си.

Йосиф отпи голяма глътка от кафето си и дръпна от цигарата за последен път преди да я угаси и да сложи фаса в стария пепелник от релефно стъкло. Той беше наследство от покойния му баща и винаги му за него: висок и едър човек, който ходеше някак леко прегърбен под тежестта на мислите си, годините си и ежедневните си грижи. Лицето му беше истински пъзел от парченца смела доброта, тихо смирение и решителна строгост. Имаше побеляла коса, която с напредването на възрастта му пооредя, но той винаги я приглаждаше старателно назад, сякаш за да показва чистите си помисли и високото си чело, по което времето беше оставило следи от себе си със своето безпощадно длето.

Понякога на Йосиф му се струваше, че баща му винаги е изглеждал точно по този начин – нито по-стар, нито по-млад, като че ли винаги е бил на една и съща възраст.

Другото, запечатило се в съзнанието на Йосиф, беше споменът за униформата на служител в БДЖ, където баща му се пенсионира след повече от тридесет години стаж. Колко много той му се възхищаваше като дете, колко много искаше да прилича на него. Когато в училище го питаха какъв иска да стане, когато порасне, Йосиф дълго време отговаряше с гордост едно и също:

– Железничар, като баща ми!

“Баща ми” – така го наричаше Йосиф със срамежливата си момчешка нежност.

Може би това, че той не помнеше майка си, напуснала ги завинаги прекалено рано, беше причина за силната връзка между баща и син. Споменът на Йосиф за нея беше съвсем смътен и с времето избледняваше все повече и повече. Понякога се напрягаше да го вика в съзнанието си, но вместо него все по-често изникваше някакъв неясен силует зад запотено стъкло, който изглеждаше далечен и непознат. Понякога се чудеше как ли биха живели тримата заедно днес, но тази мисъл го натъжаваше и той бързаше да се отърве от нея като от нежелана компания.

Въпреки работата си на смени и честото си отсъствие от дома, баща му намираше време за него. Ходеха за риба, научи го да играе белот и сантасе, разхождаха се, разказваше му за влаковете, за спомените си от казармата, за екскурзията си до СССР на младини. Беше страстен поклонник на руската култура и изкуство. Пееше от време на време руски песни, гледаше съветски филми за Втората световна война. Когато започнеше да разказва за посещението си в Москва и Ленинград (той не приемаше името Санкт Петербург и не го използваше), притваряше очи и се разтапяше в блаженство. Все едно си спомняше кратък свой престой в Рая. Беше донесъл оттам много неща, от които през годините бяха оцелели само един голям лъскав самовар, няколко матрьошки и диапрожекционен апарат, на който Йосиф обожаваше да му прожектира “По заповед на щуката”, “Дядо вади ряпа”, “Червената шапчица” и още много диафилмчета на български и руски език.

До смъртта си баща му винаги държеше някой от томовете на руските класици на нощното си шкафче и често ги препрочиташе. Често обичаше да казва, посочвайки някой том на Чехов или Достоевски:

– Цялата мъдрост е тук. Само дето вече е нужна на все по-малко хора. Затова не отива на хубаво тоя свят.

Всичко това направи Йосиф убеден русофил. Ето защо, когато преди няколко месеца започна войната в Украйна, за него не бе трудно да избере на чия страна да застане. Не че някой изискваше или очакваше това от него, но той така го чувстваше. Мислеше си, че по този начин отдава почит към паметта на баща си. Бавно и неусетно обаче това чувство започваше да се изражда в сляпа омраза към “противника“. Йосиф сам не разбра кога и как се случи. Улавяше се, че все по-често се включва в спорове за войната, които водеха негови познати и приятели. Не можеше да се овладее и говореше за това с клиентите си в таксито, което караше вече няколко години. Четеше и гледаше всички новинарски емисии, обвиняваше, настояваше, търсеше своята истина. Лека-полека хората около него започнаха да го възприемат като досадник, който намира утеха за самотата си в празнословие, пропаганда и политиканстване. Понякога го избягваха с досада, друг път нарочно го провокираха.

За разлика от повечето си колеги, Йосиф обичаше да излиза рано на работа и да се прибира по обяд, за да поспи, да гледа телевизия, да чете книги или да решава кръстословици. Понякога отиваше в градския парк, където се събираха шахматисти, картоиграчи, алкохолици, пенсионери и гълъби. Разхождаше се и по брега на реката, разминавайки се с влюбени двойки и кучета, които разхождаха собствениците си.

Веднъж, докато минаваше оттам, той видя жена на неговата възраст, прехвърлила четиридесетте, да влиза в Къщата на Степан. Беше висока и слаба. Дългата й светлокестенява коса се спускаше като водопад от двете страни на лицето й, подчертавайки неговата миловидност и зряла красота. Сините й очи бяха някак тъжни и дълбоки, а брадичката й издаваше решителен характер и убеденост в себе си. Цялото й излъчване беше на човек, който знае какво иска и как да го постигне.

Йосиф я хареса веднага, но страхът и срамът му бяха по-силни от опитът му с жените, който беше по-кратък от учебник по история на Република Северна Македония. Изчерпваше се само с няколкото му изстрадани влюбвания като ученик, на които никоя от удостоените с чувствата му не беше откликнала. Това впоследствие го направи скептичен по отношение на евентуалната възможност да срещне жената на живота си. С напредването на годините му този сценарий на съдбата му се струваше все по-малко вероятен. Пред прага на своя половин век той вече беше загубил вяра и самочувствие, че това е възможно. Беше спрял да търси сродната си душа. Понякога се гледаше в огледалото на антрето си преди да излезе навън. Виждаше в отражението един самотен и тъжен човек, който се опитваше са стопли сърцето си, но не знаеше как. Черните му очи водеха право към душата му, която чувстваше пуста. Беше започнал да пълнее и само високият му ръст все още служеше за прикритие на тази тайна на неговото остаряване.

Докато баща му беше жив, често го подканяше:

– Абе ти няма ли да се ожениш най-после? Искам да стана дядо, внучета да дундуркам на коленете си, да ги разхождам в парка. За кога чакаш? Времето си минава, а с него и младостта ти си отива. Тези две неща винаги вървят заедно, не го забравяй!

– Ох, баща ми… – винаги казваше Йосиф и спираше до тук засрамен, а после си намираше повод да излезе от стаята и да остане сам. Обвиняваше себе си, късмета си, своята проклета нерешителност и нахален срам. Чувстваше се безсилен и непълноценен. Чудеше как е възможно да е такъв. Ако можеше, в такъв момент, щеше да извади характера си от себе си и да му хвърли един хубав бой. Да му даде да се разбере за всички пропуснати шансове, наивни грешки и глупости през годините. Спомняше си за ученическата си любов – момиче от неговия клас, което той обичаше тайно дълги години и едва преди абитуриентския им бал събра смелост да й признае чувствата си. Дори тогава го направи непохватно и наивно. Просто изстреля думите, които се беше подготвял с месеци да й каже без да я гледа в очите и веднага след това избяга засрамен. Припомняше си този момент често през годините, осъзнаваше цялата му абсурдност, обвиняваше се. Искаше му се да може да върне времето назад и това да не се беше случвало. Поставяше се нейно място и й беше благодарен, че тогава, а и след това, тя не направи нищо, не каза нищо. По този начин беше спасила остатъците от честта и достойнството му и от дистанцията на времето той й беше благодарен. Видя я много години след това съвсем случайно на летището в София, където той возеше клиент с таксито си. Позна я веднага по бенката на лявата й буза, която въпреки годините все още беше на мястото си. Нещо у него се преобърна и отново му се прииска да избяга от свян и паника, както тогава. Погледът му срещна нейния за момент, но тя така и не го позна. Той седна на от седалките наблизо. Погледа я няколко минути без тя да го забележи. Беше остаряла. Косата й беше боядисана, а по лицето й имаше следи от тревоги и безсъние. В този момент Йосиф си даде сметка, че не бе обичал нея, а представата, която сам си беше изградил за нея, нейният идеален образ, който дълги години поддържаше жив в ума и в сърцето си без да се интересува дали той изобщо има нещо общо с истинската й същност.

Постоя така малко преди да стане от мястото си, заобиколи весело семейство с две деца и няколко куфара, които обсъждаха на висок глас предстоящата си ваканция в Португалия и тръгна към изхода. Преди да излезе спря за миг, обърна се и я погледна за последен път. Видя я как обясняваше нещо по телефона си. Йосиф се усмихна в себе си и излезе навън.

Час по-късно той вече се носеше с таксито си по магистралата. Чувстваше се някак умиротворен и спокоен. Беше се сбогувал с една илюзия и с всичко онова, което тя не му донесе. Изпитваше някакво странно облекчение на човек, който вече няма какво да губи, освен самия себе си.

В следващите дни, месеци и години Йосиф бавно и сигурно пропадаше в бездната на самотата си. На повърхността, като спасителен пояс, го връщаше отново детската му мечта да си има куче, но той някак все отлагаше това без да знае защо. Може би все още не беше готов за това или пък се страхуваше да не разочарова себе си отново.

От време на време се прокрадваше и страхливата му мисъл, че все още не е късно да бъде щастлив и да срещне жената за себе си. Че някой ден, все пак и въпреки всичко, любовта ще го потупа по рамото, той ще се обърне и ще я познае. Беше стигнал до онова житейско кръстовище, на което човек трябва да реши дали да поеме по тясната улица “Надежда”, която толкова често е ремонт, или да тръгне по широкия булевард “Безразличие” без да знае къде води той.

Една вечер, когато изваждаше таксито си от гаража, Йосиф чу някакъв странен шум, който идваше откъм Къщата на Степан. После женски глас, който викаше за помощ, раздра като с нож вечерната идилия на тази иначе обикновена панелна вечер. Без да се замисля той хукна натам. На фона на светлината от уличното осветление видя някаква мъжка фигура в гръб, а на земята паднала жена.

– Спри! Стой! – извика Йосиф и инстинктивно се втурна към мъжа, който беше вдигнал ръка и се готвеше да замахне и удари жертвата си.

Отдалече нападателят изглеждаше не много висок, слаб и имаше качулка на главата. Виковете, долитащи зад гърба му, го стреснаха. Той се спря и се огледа като подплашен звяр, на когото са попречили да довърши започнатото. Йосиф вече тичаше към него, но се препъна и падна. Това като че ли извади от капана на изненадата мъжът с качулката. Той изрита падналата пред себе си жена, изпсува през зъби и побягна. Вечерният здрач сякаш се разтвори като врата и го погълна, за да го скрие, като верен приятел и той изчезна зад блоковете.

Йосиф се изправи и се опита да го догони, но усети остра болка в коляното си, която го спря. Накуцвайки, се обърна и тръгна към жената, която все още трепереше, свита и безпомощна на тротоара.

– Добре ли си? – попита я той. – Да извикам ли бърза помощ?

Тя го погледна със сините си очи, пълни със сълзи, ужас и срам. Изхлипа нещо, което той не разбра. Йосиф се над нея и ѝ подаде ръка внимателно, за да се изправи, но тя остана на мястото си.

– Направи ли ти нещо? – попита я отново той. – Да звънна ли в полицията?

Тя продължаваше да трепери.

– Ти си от Къщата на Степан, нали? – зададе още един въпрос Йосиф и едва сега усети, че диша учестено. Адреналинът му явно вече си беше отишъл, оставяйки след себе си сърцето и кръвното му да поскачат на въже.

– Не трябва доктор. – сякаш дошла на себе си тя започна да отговаря на въпросите му със закъснение. – Не трябва полиция. Аз добре.

– Как се казваш? – попита отново Йосиф, сякаш за да дойде на себе си.

Тя също се опитваше да успокои дишането си. Успя да се изправи, но краката ѝ сякаш се преплетоха и тя залитна към Йосиф, който се извърна и я улови със силните си ръце. Лицата им почти се докоснаха и той забеляза как нейното се изчерви. За миг улови ароматът на дискретния ѝ парфюм, а дъхът ѝ го погали нежно по носа.

– Оля. – промълви тя. – Аз съм Оля.

Той намери сили в себе си и се усмихна, за да успокои още повече нея и себе си и да излезе от капана на собственото си неудобство, което изведнъж го потупа отново по рамото.

– Аз съм Йосиф. По-добре ли си вече?

Оля кимна в знак на съгласие, а той повтори въпроса си от преди малко:

– Ти си от Къщата на Степан, нали?

– Да. – отговори тя. – Аз дошла от Украйна. Там война.

Йосиф наостри уши. Някаква сигнална лампа светна в ума му, но той се овладя. Гневът и възмущението му, които правеха компания на ежедневното му политиканстване не успяха да прескочат Берлинската стена на волята му. Той постоя мълчаливо още няколко мига, докато Оля се поуспокои съвсем.

– Ще те изпратя. – каза й той, макар че Къщата на Степан беше само на няколкостотин метра.

Двамата вървяха мълчаливо под жълтеникавата светлина на старата улична лампа. Пред входната врата Йосиф се спря и изчака Оля да се качи по стълбите. Преди да затвори вратата след себе си тя се спря, погледна го срамежливо в очите и каза:

– Благодаря! – след това се обърна грациозно и влезе в къщата.

Йосиф имаше чувството, че това е най-женственият начин, по който една външна врата може да бъде затворена под носа му. Стана му странно приятно. Почувства се горд и някак извисен, но се засрами в себе си и тръгна обратно към таксито си.

Минаха няколко дни, в които той не спираше да мисли за случилото се и за Оля. Улавяше се, че все по-често наднича през прозореца с надеждата да я види. Като на лента, през ума му минаваха миговете от онази вечер, в която той я спаси, думите които си казаха, изражението на лицето й, срамежливата й усмивка, тревогата в очите и в гласа й, нежният аромат на парфюма и дъха й по лицето му. Чудеше се какво ли би станало, ако беше закъснял с няколко секунди, ако не беше се отзовал, ако тя не беше извикала, ако…ако…ако.

Една събота сутрин, докато правеше списък за покупки от магазина, за да понапълни малко хладилника си, празен като стомах на дете от Третия свят, Йосиф чу че някой звъни на външната врата. Отвори с досада, сещайки се, че не беше платил месечната такса за входа. Пред него обаче стоеше не домоуправителката Иванова от петия етаж, а Оля с широката си усмивка. Той като че ли потъна в нея и в сините й очи. Забелязала това, тя отметна кокетно с ръка един кичур от косата си и каза:

– Аз дошла сказать благодаря.

Йосиф стоеше пред нея с химикал в едната си ръка и лист в другата, на който се виждаше списъкът му с покупки:

кисело мляко – 1, сирене 300 гр., кашкавал (ако има от по-мекия), масло (немско), месо – свинско или пилешко

Отвори устата си, за да каже нещо, но не успя. Беше забравил за момент, че може да говори. От изненадата му го извади лаят на кучето на съседите от горния етаж – добродушен стар джакръсел териер на име Боб, който обичаше всички съседи в блока и всички го обичаха.

За да не кара Йосиф да се чувства неудобно още дълго, Оля му подаде една подаръчна книжна торбичка. Той протегна инстинктивно ръка и я взе. Погледна в нея и видя голяма кутия с шоколадови бонбони и някаква бутилка с алкохол, но веднага се почувства неудобно, защото му се стори невъзпитано.

– Нямаше нужда. – каза най-после Йосиф. – Не трябваше. Аз…

Оля се усмихна отново, кимна за довиждане и си тръгна, оставяйки след себе си ароматът на парфюма си.

Йосиф успя само да извика след нея:

– Довиждане…и благодаря!

Постоя още няколко секунди на вратата, след което заключи и се върна в стаята.

Дните отново се затъркаляха един след друг като камъчета по склона на живота. Йосиф се опита да продължи постарому, но усещаше, че нещо с него вече не е както преди. Все по-рядко гледаше новини по телевизията. Все по-рядко се замесваше в спорове за войната. Празното място в ума му, което освобождаваха тези мисли, се заемаше от една-единствена, която имаше свое име – “Оля”. Първоначално се опита да не й обръща внимание и да я игнорира. Имаше богат опит в това упражнение, което владееше почти до съвършенство. Но скоро осъзна, че тази мисъл не е като другите му, че е по-настоятелна, по-упорита и по-отстояваща себе си, и че бавно и неусетно започва да слиза от главата му надолу към сърцето и да се превръща в чувство, което не беше изпитвал много отдавна. Това го плашеше, но беше по-силно от него и той не можеше да му се противопостави.

Следващите няколко седмици се превърнаха в истинско изпитание за Йосиф и изтерзаната му душа. Спеше лошо и малко. Пропускаше някой обяд или вечеря. Все по-често беше замислен и все по-често надничаше през прозореца към Къщата на Степан. Все по-рядко гледаше телевизия и четеше новини. Скоро малкото хора, които той допускаше на безопасно разстояние до себе си, започнаха да усещат промяната у него.

– Да не би да е болен? – питаше някой.

– Няма такова нещо. – отговаряше друг. – Щяхме да знаем

Най-после Йосиф се предаде и призна пред себе, че обича Оля. Някаква планина падна от плещите му. Усети онова всепобеждаващо чувство, което помита всичко по пътя си, като отприщена река, в което си беше забранил да вярва и да изпитва. Въпреки всичко то покълна и се показа като кокиче в снега на неговото примирение. Той беше длъжен да го съхрани и да направи още един, може би последен, опит да бъде щастлив. Осъзнаваше, че това може да го нарани отново и да счупи душата му, че е много вероятно накрая пак да остане сам със своите призраци, но трябваше да го направи, трябваше.

Една сутрин Йосиф се събуди много рано, изпълнен със смелост, изстискана до последна капка от центрофугата на решителността му. Обръсна се, изкъпа се и се приготви за това, което щеше да направи.

Преди да излезе се спря за миг в коридора. Огледа се в огледалото и видя в отразжението му един мъж на средна възраст, който отиваше да потърси щастието си, разхождащо се с ръце в джобовете някъде отвън. Йосиф се се ти нещо изведнъж. Върна се в хола и извади от скрина стария албум със семейни снимки. Прелисти го, за да намери това, което му трябва – малка снимка на баща му в униформа на железопътен работник. Извади я грижливо и я сложи във вътрешния си джоб.

Прокара ръка по косата си и тръгна, заключвайки след себе си. Чу как Боб лае весело след него.

„За късмет е. Благодаря, Боб!“ – помисли си Йосиф и излезе от входа на блока.

Отби се до магазина за цветя до пазара, който току-що беше отворил. Купи малък букет и се отправи към Къщата на Степан. Изкачи на един дъх стълбите и позвъни на вратата. Усещаше как сърцето му бие и още малко ще изскочи от гърдите му.

Вратата бавно се отвори и пред него се показа Оля. Беше облечена в стар анцуг, косата й беше укротена на опашка, а в едната си ръка държеше някакъв парцал.

– Йосиф?! – промълви тя, след като изненадата й отпуши устата й.

Йосиф я погледна, вдигна букета, който носеше и й го подаде. После преглътна тежко, облиза пресъхналите си устни и каза:

– Оля, здравей! Аз…дойдох…