Блог,  Новини

ОБУЩАРЯТ

Топлият октомврийски следобед мързеливо се шляе с ръце в джобовете по прашния, уморен от хората булевард.
Няколко окапали пожълтели листа и изпопадали кестени лежат пръснати наоколо като улики на престъпление до голямото дърво, което сякаш се опитва да скрие срамежливо голите си есенни клони.
Във въздуха се носи аромат на печени чушки, идващ някъде от отсрещния панелен блок като доказателство, че чушкопекът е едно от най-великите изобретения на българския технически гений.
Група ученици минават наблизо с раници на гърба, преметнали през ръка якета и суитшърти. Шумно обсъждат теста по химия, който са правили седмия час и справедливо негодуват срещу голямата домашна работа по математика и несъвършенствата на българската образователна система. Разминават се с един спретнат старец с бейзболна шапка с надпис „Tennis“. Стиснал в едната си ръка очукан дървен бастун, а в другата – пазарска чанта, той ситни бавно-бавно към кварталния магазин.
Сгушена до тото пункта наблизо е малката работилничка за поправка на обувки. Държи я арменецът Агоп – среден на ръст, леко прегърбен от грижите си човек с прошарена коса, която някога е била гъста, черна и къдрава. Мургавото му лице е набраздено от шегите на времето и мисълта за далечната му родина. Очите му са тъжни, но пълни с достойнство и решителност. Приличат на две малки капки от езерото Ван.
И той самият вече не си спомня как минаха тези повече от тридесет години, когато напусна Ереван и работата си като шлосер в един от големите градски заводи. Тогава беше млад и изпълнен с онова измамно чувство, че завинаги ще остане такъв, а днес – вече е в началото на седемдесетте си години и знае, че старостта е единственото, което му остава.
Няколко месеца по-късно, след като вече беше дошъл в България, го последва и жена му. Той я обичаше с цялото си сърце и нежно я наричаше с името й – Аревик (арм. „Слънчице“).
Агоп често мисли за Аревик, за красивото й лице; за очите й, с които тя го гледаше с любов и преданост; за буйните й коси, които приличаха на вълните на кавказка река; за гласа й, който звънеше като църковен псалм, огласящ „Ечмиазин“.
Въпреки че Аревик беше дребна и едва стигаше до рамото му, той имаше чувството, че тя е най-силният човек, когото познава. Удивляваше го със самообладанието, куража и вярата си. Вдъхваше му спокойствие и увереност. Приличаше му на величествен хачкар, който го закриля и наставлява, под който винаги намираше утеха и упование.
Днес от нея му останаха само спомените, дрехите и вещите й, с които той така не намери сили да се раздели след смъртта й, връхлетяла ги изневиделица като черен облак. Сякаш отказваше да признае, че нея вече я няма, че е загубил половината от душата и сърцето си, половината от самия себе си. Това го накара да осъзнае, че болката е онази невидима сила, която кара хората да порастват и остаряват.
Двамата бяха щастливи тук – далече от корените си и въпреки трудностите. Родиха син – Карен, който днес вече е млад мъж и има свое семейство, с което живее в София. Управител е в голяма банка и Агоп много се гордее с него, но още по-горд е с внучка си, която носи името на баба си Аревик, а дядо й я обожава и я нарича „Малкото ми Слънчице“.
Агоп й е обещал, че когато порасне и стане ученичка, той ще я заведе в чудната страна Армения, за която често мисли и й разказва истории за славни герои и подвизи.
Спомня си последният път, когато преди години беше там за около месец. Срещна се с всички свои живи роднини, а покойниците навести в гробището, откъдето се вижда величествения Арарат и се усеща свежия планински въздух.
Агоп често сънува планината, а и в дюкянчето си има нейна снимка, която виси до портретите на жена му и Яворов, а срещу тях е иконата на св. Месроп Мащоц.
Понякога, когато няма много работа или времето е лошо и вали, обущарят сяда на стария стол, покрит с изтъркана изкуствена кожа и дълго гледа тази снимка, докато очите му се напълват със сълзи, които срамежливо крие в чистата си платнена носна кърпа. После поглежда към обувките, които винаги са му приличали на сънародниците му арменци, орисани да се скитат несретни по широкия свят, да оцеляват и да доказват себе си, пазейки езика и вярата си.
Изведнъж телефонът на Агоп звъни. Карен е. Той се обажда на баща си по няколко пъти на ден. Агоп бързо преглъща едно малко парченце болка, заседнало в гърлото му, вдига телефона си и се опитва да звучи ведро:
– Парев, манчъс! (арм. „Здравей, момчето ми!“).
– Хайрик, парев! (арм. „Татенце, здравей!“), добро утро! – отговаря Карен.
– Чувам те лошо. – добавя Агоп.
– Шофирам в момента, затова. – обяснява Карен.
– Внимавай в пътя, манчъс! – наставлява го баща му.
– Дядо, дядо! – чува се звънливия детски глас на малката Аревик.
– Малкото ми Слънчице! – възкликва Агоп, а сърцето му се разтуптява от щастие.
– Дядо, аз ще ти дойда на гости в събота! Искаш ли?
Агоп усеща как се просълзява, но този път е от радост.
– Искам, разбира се, момичето ми! – казва Агоп и усеща, че гласът му трепери.
– Хайрик, ще се видим скоро. – делово съобщава Карен. – Сега ще затварям, че трябва да я заведа на детска градина и после ще бързам за работа. Ще ти се обадя пак.
– Чао, дядо! Обичам те! – звъни отново гласът на малката Аревик.
Агоп затваря телефона и за пръв път от много време му се струва, че в душата му е светло, топло и уютно.
Усеща у себе си прилив на сила и желание за работа – както, когато беше млад.
Погледът му се спира върху календара на стената. Има само два дни до събота, само два. Трябва да изчисти вкъщи и да напазарува. Малката Аревик обича банани. Да, ще купи банани, много банани.
Поглежда към снимката на Арарат. Струва му се, че точно в този момент е на върха на планината и гледа слънцето с очите си. Ясното синьо небе го обгръща отвсякъде и го прави лек като перце. Чува се как си тананика една стара арменска песен, която жена му пееше на младини.
Запретва ръкави, хваща един чифт черни велурени кецове, на които трябва да залепи подметките и се залавя охотно за работа.
„Само два дни. – мисли си обущарят. – Само два дни…“

 

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *