„Мацакурци“ (1962 г.) – Асен Христофоров
Докато четях тази книга, така и не успях да се избавя от чувството на справедлив гняв, който се беше настанил в душата и в сърцето ми. Като древно китайско мъчение той не ме остави на мира през цялото време и изречение след изречение напомняше за себе си до края на историята в с. Мацакурово.
Не успях да се проумея как такъв фин, чувствителен и високообразован човек, като Асен Христофоров (1910-1970), който завършва с отличие „Робърт колеж“ в Цариград и е изпратен лично от неговия президент тогава Кейлъб Гейтс в Лондон да продължи образованието си, е бил принуден да свиква с натуралната суровост на шопските нрави в това забравено от Бога място.
В края на книгата обаче самият автор ми отговори с една-единствено изречение:
„Бях дошъл да диря красота, а пожънах грозота“
Спомних си и други литературни примери и велики разказвачи като Георги Данаилов и Ивайло Петров, търсили и намерили подобни предизвикателства за сетивата и перото си на места като споменатото.
„Харни, лоши, те тия сме“ е отговорът на мацакурци, но аз отново се сещам за една друга книга, която обичах да чета, когато бях дете: „Пътешествията на Гъливер“ (Джонатан Суифт) и по-специално неговите приключения в Страната на лилипутите. Пред очите ми е една красива илюстрация, показваща приседналият Гъливер, който гледа с интерес и учудване суетящите се напред-назад лилипути, опитващи се да му навредят. Един истински Гъливер от Тракия, попаднал при мацакурските лилипути в пазвата на суровата Рила планина. Каква по-живописна метафора от тази?
Четейки книгата, си задавах и вечният въпрос „Защо сме такива?“. Но отговорът ми убягва, а може би така трябва да бъде.
После си казвам „Не! Аз не съм такъв! Аз не съм от мацакурците“. И слава богу!
Погледната като свидетелство на своята епоха – краят на 50-те години на миналия век – книгата дава ценна информация относно процесите на коопериране на българското село и всички проблеми, които това води със себе си. Дори се питах как този текст е преминал през иглените уши на комунистическата цензура.
Опитвах се разбера какво всъщност е истинското отношение на Асен Христофоров към туземците от с. Мацакурово. До колко и как то би могло да бъде обективно след всички „подаръци“, които той получава от тях.
Усетих колко честен е той в това, което пише. Как се опитва да влезе в умовете и сърцата на тези сурови хора, но успява само с един от тях – Вуцидей. Не случайно и второто издание на книгата носи точно негово име – на овчаря, който някак си авторът успява да извиси до себе си и да го разбере, но само донякъде.
Пет звезди от мен в Goodreads
