
24 МАЙ
Чувам как „Върви, народе възродени“ кънти по високоговорителите и я виждам как стои на спирката, загледана в колоната с развълнувани деца и учители, която бавно пъпли по булеварда, като огромна гъсеница, преди да дефилира на празничното шествие в чест на българските букви.
Снежнобялата ѝ коса е събрана грижливо на плитка, която лежи уморено върху едното ѝ рамо.
От време на време придърпва краищата на синьото си позахабено сако и оправя някаква невидима гънка на полата си.
Забелязвам, че мътните ѝ старчески очи се наливат със сълзи и нарочно изоставам от всички и спирам пред нея.
– Добре ли сте, госпожа? Всичко наред ли е? Имате ли нужда от помощ. – питам възможно най-спокойно, за да не изплаша.
Едва сега забелязвам, че в ръката си възрастната дама стиска стръкче здравец.
Тя ме поглежда смутено и отговаря:
– Да, да, всичко е наред. Добре съм. – после намира сили и се усмихва тъжно сякаш не на мен, а на нещо дълбоко в себе си.
– Сигурна ли сте? – пак питам и почти се обръщам, за да си тръгна, страхувайки се, че загрижеността ми е напът да се превърне в досадно нахалство.
– Добре съм, младеж. Благодаря Ви! – отговаря тя.
„Младеж“ – колко приятно звучи това в моите вече почти половинвековни уши.
– Аз просто… – добавя жената. – …Бях учителка 35 години. На 24 май винаги се чувствам някак…
Мълчим няколко секунди и двамата, след което тя отново заговаря:
– Мъжът ми също беше учител. Там се запознахме – в училището. Бяхме щастливи. Създадохме свое дете и се грижехме „служебните“ ни деца.
Тя спира за миг, преглъща трудно някакво малко парченце болка и поглежда настрани към магазина за цветя. След това продължава:
– Той ги наричаше така – „нашите служебни деца“.
Не казвам нищо, но тя отговаря на въпроса, който виси невидим във въздуха помежду ни:
– Той почина преди осем години.
Понечвам да кажа от куртоазия нещо в памет на съпруга ѝ, но тя продължава:
– Оттогава всяка година на 24 май ходя на гроба му. Разказвам му разни неща, нося му здравец. Той обичаше аромата на здравец. Обичаше училището и децата – и „служебните“, и личното ни – нашата дъщеря. Тя е журналист и живее в ЮАР. – добавя с гордост възрастната дама.
Усмихваме се и двамата с някакво странно облекчение, което носи със себе си примирението.
– Прощавайте, госпожа, – казвам този път с леко неудобство – трябва да тръгвам. Много изостанах от децата и колегите. Ще бързам да ги настигна.
Тя примигва неловко с очи и се извинява:
– Колко съм нетактична! Извинете, ако съм Ви досадила. Ама знаете ли и ние учителите сме едни – като започнем да говорим и край няма. Професионална деформация, казват.
Пожелаваме си приятен ден и аз тръгвам с широки крачки да догоня шествието.
– Младеж! – чувам гласът ѝ зад гърба си и се спирам. – Младеж, забравих нещо.
Връщам се към нея я поглеждам въпросително. Старческата ѝ костелива ръка се протяга към мен и ми подава здравеца.
– Моля Ви, вземете го. За Вас е. Честит празник!
Искам да кажа нещо, но не знам какво точно, за да не я обидя. Вземам здравеца и стискам ръката ѝ в шепите си. После по най-бързия начин се отдалечавам, усещайки влага в очите си.
„От времето е, младеж. – казвам на самия себе си с ирония – нали гледа прогнозата по телевизията сутринта. Започва да вали.“
Изображение: ChatGPT

